Реймънд Фийст - Мрак над Сетанон

Арута ръководеше съвета с Амос, Ги, офицерите от Висок замък и барон Хъмфри. Хъмфри седеше в пълното си бойно снаряжение — неудобно и безвкусно отрупано със злато и скъпоценности, предназначено повече за показ, отколкото за сериозен бой — златният му шлем с дълго бяло перо бе пред него на масата. Баронът с охота бе приел командата да се поеме от Арута, тъй като поради местоположението си гарнизонът на Сетанон не разполагаше с опитни в боя пълководци. Арута бе назначил Ги, Амос, дьо ла Тровил и дьо Мазини на ключови постове. Довършваха прегледа на състоянието на войските и складовете. Арута дочете списъка и заговори:

— При нормални обстоятелства бихме могли да удържим срещу армия с числеността на тази на Мурмандамус до два месеца. Но след онова, на което бяхме свидетели в Арменгар и Висок замък, съм убеден, че обстоятелствата няма да са нормални. Мурмандамус трябва да влезе в града до две, най-много до три седмици; иначе рискува да го хване зимният мраз. Скоро ще настъпят дъждовете ш това ще забави атаките му, а дойде ли зимата, войската му ще почне да гине от глад. Не, той трябва бързо да влезе в Сетанон и да не ни позволи да изчерпаме припасите си или да ги унищожим. Ако нещата се развиват по най-благоприятния възможен начин, то в момента Мартин би трябвало да се спуска от склоновете на планината Каластий под Ястребово гнездо с войската от Ябон, около шест хиляди бойци. Но ще се забави поне две седмици. Приблизително по същото време би трябвало да дойдат и войници от Северен страж и от Силдън, но в най-добрия случай ще трябва да удържим не по-малко от две седмици, а може би до четири. Ако помощта се забави повече, ще е твърде късно.

Арута стана.

— Господа, единственото, което ни остава, е да чакаме идването на врага. Предлагам да си починем и да се молим.

Вървяха по Коридора. Приличаше на някакъв странен широк път с жълтобелезникаво платно и непрекъснат низ от блестящи сребристи врати на всеки петдесет стъпки от двете страни. Макрос замахна с широк жест и каза:

— Коридорът на световете. Вървим през една загадка, неотстъпваща на Вечния град. Тук можеш да преминаваш от свят на свят, стига само да знаеш пътя. — Той им посочи един от сребърните правоъгълници. — Портал, който ти предлага достъп към и от поредния свят. Малцина са избраните, които могат да ги отличават. Някои го усвояват с много пот и учене, други се натъкват на тях случайно. Като промениш възприятията си, можеш да видиш какво има зад тях. Тук… — той махна с ръка към вратата, край която минаваха — един обгорен свят кръжи около забравеното си слънце. — После посочи вратата от другата страна. — Но там пък има свят, който гъмжи от живот, но само една от расите е разумна. — Спря се за малко. — Поне ще е така в нашето време. — После продължи: — В момента ми се струва, че тази врата се отваря към нажежени вихри газове, съвсем малко по-плътни от нищото. Виждате ли, в бъдещето съществува цяло общество, което пътешества през Коридора и води търговия между отделните светове, но има и светове, чието население изобщо не знае за това място.

— Аз също не знаех за него — каза Томас.

— Валхеру разполагаха с други средства за пътуване — отвърна Макрос и кимна към Риатх. — След като нямаха нужда от него, изобщо не се спряха, за да осъзнаят съществуването на Коридора, макар да имаха нужните за това способности. Късмет? Не знам, но благодарение на това тяхно невежество много погроми бяха избегнати.

— Докъде продължава този Коридор? — попита Пъг.

— Безкрайно. Никой не знае. Коридорът изглежда прав, но всъщност завива и ако се отдалеча малко повече напред, ще престанете да ме виждате. Между световете разстоянието и времето нямат почти никакво значение.

И той отново ги поведе напред.

Следвайки указанията на Макрос, Пъг бе успял да ги преведе по-напред във времето, някъде към собствената им епоха по преценката на Макрос. След като бе успял да ускори капана на времето. Пъг не се затрудни особено да изпълни наставлението на чародея. Строежът на заклинанията беше само логическо следствие на онова, което бе приложил в ускоряването на капана. Пъг можеше само да предполага колко време е отминало, но Макрос го увери, че щом започнат да се приближават до Мидкемия, той ще разбере колко още настройка е нужна.

— Макрос, а какво ще стане, ако някой от нас влезе в някоя от вратите? — попита Пъг.

Докато вървяха, Пъг беше оглеждал вратите една по една. След известно време установи, че всяка врата смътно се различава от останалите, с лек и едва доловим оттенък в блестенето на сребристата светлина, по който можеше да се съди за света, намиращ се зад нея.