Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Сега какво? — подвикна Тал към Крийд.

— Според мен е решил да се оправи с ямите — отвърна Крийд и посочи разровеното сечище и оголените изкопи.

Тал се огледа и се увери, че всички са на позициите си. Слезе бързо по стълбата, мина през двора и се качи при Крийд.

— Беше прав за стрелците в гората. Обещавам да се вслушам във всичко, което предложиш.

— Все още мога да прехвърля няколко души през северната стена — отвърна Крийд. — Но изненадата вече е невъзможна. Мисля, че трябва просто да си седим на задниците и да видим какво ще направят.

— Ти какво щеше да направиш, ако беше на мястото на Гарвана?

— Щях да си подвия опашката и да се разкарам през планините на юг, но пък аз не съм побъркан от злоба кучи син, който не иска да признае, че са го отблъснали. Ако бях обаче, щях да строя „костенурки“, за да могат с тях хората ми да се доближат до стените, и щях да построя рампи над рововете, и след това да доведа хората си достатъчно близо, за да подпалят палисадата. Или портите изгарят и нахлувам, или изчаквам, докато защитниците не започнат да излизат сами, и ги избивам.

— Как ще се оправим с тези костенурки?

— При нормална обсада костенурките се правят от майстори. Големи, на колела, с таран, скрит под покрива, и с място за войници вътре, за да са прикрити от стрелите. След това се доближават до портата или долу при стената, за да могат да започнат да я подкопават и да я съборят. Така че изливаме врящо масло или пускаме куки на въжета, вдигаме костенурката с макара и я обръщаме…

— Но това не е замък и те няма да строят нещо толкова сложно. Какво ще направят според теб?

— Ще сглобят някакъв щит, та пет-шест души да могат да се доближат на бегом до стената достатъчно, за да хвърлят факли и да я подпалят. След това ще опитат щурм.

Тал погледна към момчетата до катапултите и извика:

— Можете ли да ги пренавиете?

Едно от по-големите момчета закима енергично и подвикна:

— Видях как се зареждат! — Грабна един дълъг кол, нагласи го в жлеба и изрева на другите момчета: — Давайте заедно, всички!

Момчетата започнаха да натягат въжетата. Няколко жени им се притекоха на помощ.

— Сложете в кошовете всичко, което може да нарани! — извика им Тал. Обърна се към Крийд. — Съжалявам, че не съобразих, че може да се наложи втори залп. Щях да наредя да съберат повече камъни.

— Няма смисъл да се ядосваме за минали неща — отвърна Крийд. — По-добре да помислим за следващия ход на Гарвана.

— Кога смяташ, че ще е той?

— Мисля, че ще изчака да падне нощта. Ако ни удари по тъмно, губим някои от предимствата, които имаме сега. Ако почне да поставя рампите през нощта, нашите стрелци едва ли ще са толкова точни. Може би ще пусне малък отряд да се промъкне до източната стена и няколко души да я прехвърлят, докато повечето му момчета блъскат по западната порта.

Предвиждането на Крийд се оказва точно: през целия следобед защитниците чуваха ека на брадви и чукове из горите, но щурм не последва. След това, по залез-слънце, докато последните лъчи светлина се отразяваха от облаците високо на запад, ударите на брадвите спряха. Няколко дълги, мъчителни минути селяните сякаш бяха затаили дъх. Лекият ветрец шумолеше в клоните, чуруликаха птици, увлечени във вечерната си песен, но иначе всичко се беше смълчало. А след това се чу глух тътен, пращене на ботуши по сухи нападали клони и конско цвилене. След миг от гората се появи дълъг дървен мост, а след него излезе и „костенурка“. Приличаше на плоскодънна лодка с ръбести страни, дълга поне двадесет стъпки. Мъжете, които я носеха, крачеха в колона, вдигнали ръце, за да я държат над главите си. Тал грабна лъка си, макар да прецени, че разстоянието е твърде голямо за приличен изстрел в гаснещата дневна светлина. Мъжете с костенурката продължиха към стената, а тези с дървения мост изостанаха.

— Ще има ли някаква полза от стрелите? — попита Тал.

— Това е прясно отсечено дърво, съвсем сурово — отвърна Крийд. — Ако имахме нафта или масло, което да се лепне и да пламне, може би, но… — Сви рамене. — Можем да я поопърлим, но няма да се подпали.

От стената изсвистя стрела и се заби в земята на няколко разтега от настъпващата костенурка. Тал извика:

— Пестете стрелите! — След това отново се обърна към Крийд. — Имам план.

— Много обичам, когато капитанът има план: така шансът да те убият става по-малко произволен.

— Вземи няколко души и свалете лостовете на портата. Крийд се намръщи.

— Искаш портата да поддаде?