Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Тал за пореден път прецени отбраната и реши, че е добра. Имаше само две стени, от които можеше да се щурмува селото — южната и западната, където беше и главната порта. Северната стена минаваше по ръба на много стръмен склон и дори само двама стрелци можеха спокойно да я бранят — да поразяват всеки нападател, оказал се толкова глупав, че да се опита да стигне до селото оттам. Източната стена беше над клисура, пропадаща стръмно на цели шестдесет стъпки.

Инженерите бяха сглобили и два катапулта. Тези мъже бяха възхитили Тал с умението си да навлязат в гората с най-прости сечива, няколко въжета, шепа пирони и клинове и след три дни да се върнат с двете тежки машини. Водачът им, казваше се Гаскъл, заяви, че ако разполагали с ковачница, малко желязна руда и пещ, можели за една седмица да му направят истинска каменохвъргачка, но Тал отвърна, че според него катапултите ще са достатъчни и че сигурно ще имат само една възможност да изстрелят смъртоносния си каменен дъжд върху нападателите, преди Гарвана и хората му да се оттеглят.

Щурмуващите едва ли щяха да използват тежък, покрит с кожен навес „овен“, но можеха да опитат с някой голям дънер, качен на колелета, който да засилят към портата. Той обаче най-вероятно щеше да отскочи безвредно назад, ако преди това не спреше в изкопаните трапове. Бе направено всичко, което можеше да се направи.

И тъй, оставаше им само да чакат. Преди два дни предните постове ги бяха известили за банди въоръжени мъже, преминали през южните проходи и спрели на лагер на една ливада на половин ден езда на юг. Тал погледна към небето. Вече беше късен предобед, тъй че нападателите можеха да се появят във всеки момент. Погледна към южната стена. Джон Крийд срещна погледа му и кимна. В леса все още не се виждаше нищо.

Тал се замисли. Не беше експерт в тактиката и стратегията, беше прочел само няколко книги по темата, докато се учеше в Саладор, и нямаше никакъв практически опит във военното дело. Уменията му бяха като дуелист, със сабята, и не знаеше колко ще му послужи това на бойното поле. Тъкмо заради това му се налагаше да разчита на Джон Крийд и неговия опит. В отряда нямаше военни звания, но за всички останали беше ясно, че Крийд е неофициалният помощник-командир.

В момента тридесет мъже от отряда отмаряха при входовете на къщите или под навеса до стената — пестяха силите си за предстоящата битка. Тал беше изпратил по десет мъже в двете съседни села с инженерите, за да подсилят и тяхната отбрана.

Според всички слухове на север се придвижваха два, може би три отряда. От време на време Тал го обземаше страх, че Гарвана и бандата му може да нападнат друго село, да оставят Квеала за друг отряд и така да го лишат от възможността за отмъщение. Мъчеше се да изтласка това опасение от ума си и да остави на съдбата да му донесе каквото ще му донесе. Така или иначе, щеше да спаси ородоните от участта на оросините. Рано или късно щеше да намери Гарвана и всички, извършили престъплението срещу неговия народ — ако не в тази предстояща битка, то в следващата или последващата.

— Сигналът! — каза внезапно Джаскенел.

Тал извърна очи натам, накъдето сочеше старецът, и видя слънчевия лъч, блеснал от огледалото. Изчака и започна да брои, а когато сигналът започна да се повтаря, каза:

— Двеста конници, идват през южния проход. — Пресметна бързо. — По-малко от час. Крийд?

— Да, капитане?

— Двеста конници идват от юг!

Крийд кимна. Всеки мъж в селото го беше чул.

— Готови сме.

Тал кимна. Готови бяха. Воините на ородоните вече се подреждаха по палисадата със своите оръжия и с новите мечове и лъкове, които Тал бе докарал с един от двата фургона. Както беше предположил, също като неговото племе, ородоните разполагаха със събрано оттук-оттам въоръжение, от що-годе използваемо до напълно негодно. Много мечове бяха семейни ценности, предавани от баща на син с придружаващата ги история как са се сдобили с тази или онази щръбка или пукнатина. Въпреки че бяха натежали от чест, щяха да се строшат още при първия сблъсък.

И макар ловните лъкове на ородоните да бяха добри, военните все пак бяха по-добри. Мъжете на Квеала съвсем не бяха глупави: веднага зарязаха лъковете си и ги смениха с двойно извитите, които Тал бе закупил от един търговец от Кеш. За първи път Тал беше видял такъв лък, когато се запозна с Рондар — това беше любимото оръжие на конния народ ашунта. Изработен бе от обшита с кожа кост и дърво, двойно извит, къс, но с изумителна сила. В ръцете на силен стрелец можеше да забие стрела през лека броня като арбалет. А Тал беше докарал и арбалети. Десетина ородонски жени бяха въоръжени с тях. Ако портата поддадеше и конниците нахлуеха в укреплението, щяха да ги обстрелват от всяка постройка, покрай която минеха.