Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Тал кимна. Точно това бяха направили, когато заличиха от лицето на земята селата на оросините.

— Значи, ако едно село се окаже готово за Гарвана и хората му и може да ги отблъсне, цялата кампания може да се провали?

— Точно така. Един хубав бой и ако спечелиш, Каспар ще трябва да премисли целия си подход към ородоните. Може да преговаря с тях да оставят фланга му на мира, докато завладява Високи предели. Знам, че не иска да се бие на два фронта — никой военачалник не го иска.

— Какво ти трябва, за да сглобиш един отряд?

— На мен? — Крийд се усмихна. — Аз не съм командир. Мога да привлека момчета, да ти събера петдесет за една седмица, но не мога да водя. Защо?

— Мисля си, че може да се окаже добър ход да съберем отряд, да тръгнем към границата на ородоните и да видим дали не можем да се спазарим с тях.

— Ние?

— Разбира се. Търся Гарвана, защото съм решил да намотая червата му на прът, и не бих имал нищо против да го направя в открита битка, вместо да го дебна из горите и да се крия от наемниците му.

— Говориш за трошене на много костелив орех, момче.

— Знам, но въпросът е личен.

— В такъв случай ето какво ще ти трябва — каза Крийд, когато ханджията им донесе бирите. Тал му плати, а Крийд продължи: — Ще ти трябва достатъчно злато, за да платиш на петдесет души за три месеца, преди премиите, каквито там можеш да им предложиш.

— Това мога да го направя.

— След това ти трябват припаси, фургони — поне два фургона — и мулета. Ако можеш да намериш няколко, инженери, ще ти струват повече, но ще спасят доста хора и ще затруднят Гарвана или другите две чети, вместо те да нахлуят безпрепятствено с конете.

— Продължавай — подкани го Тал.

Крийд продължи да говори, а Тал попиваше всяка дума. Продължиха да кроят планове през целия следобед. По залез-слънце ханджията им донесе вечеря. Продължиха да си говорят чак до късно през нощта.

На разсъмване колона ездачи бавно се придвижваше по планинския проход. Крийд, свит под тежкото си вълнено наметало, каза:

— Наблюдават ни, Тал.

— Знам. Някъде отпреди половин час, откакто прехвърлихме билото.

Бяха напуснали Латагор преди седмица, четиридесет мъже с мечове и лъкове, отряд от дванадесет инженери, половин дузина носачи и два фургона. Движеха се бавно. Тал държеше близо авангарда си и фланговите ездачи, защото не желаеше да изглеждат застрашителни, когато стигнат в земите на ородоните.

На границата между Латагор и ородоните пренощуваха край един малък хан и там Тал събра колкото можа информация за земята от другата страна на планината. Отне им още три дни, докато стигнат ливадата, на която бяха преспали предната нощ. Бяха вдигнали лагера час преди разсъмване.

— Ако онзи ханджия знае за какво говори — каза Крийд, — първото село би трябвало да е на около пет мили напред.

— По-близо според мен — рече Тал. — Не биха поставили наблюдатели толкова далече от селото.

— Освен ако не очакват неприятност.

Слънцето се издигаше. Щом стигнаха планинските подножия, познатата гледка жегна сърцето на Тал. Мъглата, стелеща се далече вдясно, бе надвиснала над океана, но сушата болезнено му напомняше за родните му планини. Право напред във въздуха се къдреха облачета сивкав дим.

— Готварски огньове — промърмори той и се обърна към мъжете зад себе си. — Починете си тук, докато се върна, обаче не се отпускайте много.

Мъжете замърмориха уж недоволно, но тъй като капитанът им плащаше добре, се подчиниха. Крийд беше убедил Тал, че той трябва да поеме ролята на капитан, иначе бързо щяха да възникнат раздори. Мъже, сражавали се дълги години рамо до рамо или пък едни срещу други понякога, не обичаха много да се подчиняват един на друг, но виж, заповеди от един млад капитан, при това явно благородник — това бе нещо съвсем друго, особено след като им плащаше щедро и в аванс.

Нокът подкара напред бавно — не искаше да изглежда припрян или прекалено възбуден. Усещаше, че го наблюдават, и знаеше, че щом се приближи още малко до селото на ородоните, наоколо му ще има още повече очи, изпънати лъкове и заредени арбалети.

Най-сетне видя заграждението. Портата беше затворена. Макар и да не виждаше човешки фигури по стената, знаеше, че са там, както и че трябва да има много воини в гората зад него.

Стигна на един изстрел с лък разстояние и слезе от коня. Вместо да заговори, коленичи, с повечето тежест на десния крак и с левия — леко изпънат напред за равновесие, според обичая на своя народ. И зачака.