Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

— Това е нашата библиотека — каза Томас. — Отличава се от човешките библиотеки по това, че тук пазим много повече неща от книги. Всъщност може да се каже, че освен библиотека е и музей.

— Изумително — каза Каспар.

Заизкачваха се покрай централната шахта и излязоха през врата срещу тази, през която влязоха, на голяма тучна поляна върху гнездо от сплетени клони. Зад нея имаше друга стая, в която завариха Пъг и двамата елфи стареи да оглеждат талноя.

— Каспар има някаква идея, Пъг — каза Томас. Пъг вдигна глава.

— Ще се радваме да я чуем.

— Ако разбирам добре това, което Томас ми разказа току-що, Камъкът на живота е бил създаден от Господарите на дракони, за да го използват срещу боговете, нали?

— Да — отвърна Томас. — Това беше предназначението му: да попие цялата жизнена енергия на света и да се използва като оръжие срещу боговете.

— Как? — попита Каспар.

— В смисъл?

— Ами, след като синът на Томас е отключил Камъка на живота и е освободил пленената в него жизнена сила, вашата съпруга е могла да зачене отново, нали?

— Да — рече Пъг. — Макар че не разбирам връзката.

— Простете ме — каза Каспар. — Значи, предназначението на едно оръжие според мен едва ли е да позволи да се раждат хора. Нито пък да лекува рани или всички други неща, които явно са се случили на онези, които са били изложени на него в този момент.

Пъг кимна.

— Идеята ми е, че онзи… Мурмандамус ли беше? — Погледна Томас за помощ.

— Да, така се казваше.

— Как е щял Мурмандамус да използва всички животи, които е отнел, за да командва Камъка на живота, и как Господарите на дракони са щели да го използват срещу боговете?

Пъг погледна Томас и той отвърна:

— Ако камъкът беше активиран, щеше да погълне всичката жизнена сила на света. Всичко от най-големия дракон до най-малкото стръкче трева щеше да изсъхне. Боговете щяха да загубят своите поклонници и идентичност същевременно. Валхеру бяха убедени, че ще могат да завладеят други планети и да презаселят Мидкемия.

— Лудост — каза Каспар. — Пазителят Самас ми обясни някои неща за природата на злото и заключението, до което стигна, беше, че злото е чиста лудост.

— Съгласни сме — каза Томас. — Виждали сме влиянието на злото дори сред елфите.

— Значи пантатийците са се стремили да унищожат всичкия живот на този свят, включително своя собствен?

— Те бяха извратена раса — каза Томас, — създадена от една валхеру, за да я почитат, Алма-Лодака, за която вярваха, че е богиня. В безумната си преданост към тази вяра те си въобразяваха, че при своето завръщане тя ще ги въздигне в ранг на полубогове, до себе си. Трагична извратеност.

— Тъкмо това имам предвид. Защо се опитваме да намерим логичен отговор защо това нещо е тук, след като Безумния би бил по-на място?

Пъг погледна Томас и след миг двамата се разсмяха.

— Каспар — каза Пъг, — имаш ли наум нещо по-конкретно все пак?

— Ти каза, че си се изправял срещу Лесо Варен и преди, но той живя години наред в моята цитадела. Ял съм на една маса с този човек. Стоях и гледах какви неща прави на хората… лудост е единствената дума, която може да ги опише. Но макар да е възможно да е имало някакъв вид безумна логика в деянията му, откъде знаем, че не е било съвсем логично от гледната точка на някой друг? — Продължавай — каза Томас.

— Къде живееха пантатийците?

— В подножията на планините Ратн’гари, южно от Некропола — отвърна Томас.

— Не би ли могло тогава джеасът да не е бил някакъв умен план да се намери талной и да бъде отнесен при боговете, а по-скоро да е бил нещо, което пантатийците са сътворили, за да пренесат съществото там, където са живеели?

— Защо? — попита Пъг.

— Защо ли? — повтори Каспар. — Защото са луди! Едно от тези неща по някакъв начин се е появило в този свят. Може би е дошло през разлома с Господарите на дракони. Може би някой от тях го е грабнал като плячка и го е изтървал някъде. Но в един момент то е било заровено и пантатийците са поставили около него магически прегради, за да го скрият. От кого — нямам представа. Но може би са си оставили подсигуровка, ако някой го открие случайно, то все пак да се опита да се върне при тях.

— Защо ще го заравят там? — попита Томас.

— Не знам. Може би не са искали някой друг да го намери и скриването му е било за предпочитане пред носенето му по континента — каза Каспар. — Може би тяхната богиня им е казала да го направят, а може би във всичко това няма повече замисъл, отколкото просто Флин и приятелите му да се натъкнат на нещо, което е само един древен капан за глупаци.