Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Не ви ли се струва странно, че Гарет остана толкова дълго време бездеен, след като по-рано участваше активно в политическия живот и упражняваше влиянието си? — попита с усмивка лорд Ленстър.

— Политиката беше голямата му страст — подкрепи го Брайън. — Преди…

Той не завърши изречението си и след кратко мълчание Кип промълви замислено:

— Остава само да се надяваме, че бракът му с лейди Мери Абърнати ще бъде плодовит.

— Да. Освен това е сигурно, че тази жена няма да му създава ядове — засмя се Уоруик. — Тя е добродетелна като монахиня и напълно осъзнава дълга си.

— Ще й струва голямо напрежение да произведе наследници. Гарет сигурно не иска да го наследи семейството на сестра му.

— Ти забравяш, че сестра му няма семейство. Лейди Имоджин не показва склонност да се възпроизведе. Пък и се съмнявам, че лорд Майлс има кураж да се доближи до нея. — Брайън се ухили широко, забравил предишната си нетактичност.

— За какво да се доближи — за да й се възкачи или за да създаде наследник? — попита с дръзка усмивка Ленстър.

— Вероятно не успява да направи нито едното, нито другото. — Брайън хвърли заровете. — Ей, Кип, какво ти става? Да не заспиш, човече? Нощта едва сега започва!

— Извинете. Явно мислите ми са другаде. — Кип се усмихна, но изразът на очите му остана замислен и объркан.

Гарет се запъти бавно към реката, докато погледът му непрекъснато се местеше по улицата, за да забележи навреме евентуалните нощни разбойници. Мечът беше полуизваден от ножницата и лордът стискаше здраво обкованата със скъпоценни камъни дръжка. Беше готов да се защити светкавично в случай на нужда, но засега не чуваше нищо, освен глухия тропот на ботушите си по мръсния паваж. Гарет видя в далечината кея на Ламбет, ускори крачка и излезе от тъмната, тясна уличка в кръга светлина, създаден от фенера, окачен на кърмата на една лодка.

Той се качи в малката лодка, уви се в наметката си и седна на носа.

— Карай в имението на Харткорт, зад кея на Странд.

— Тъй вярно, милорд. — Лодкарят налегна греблата в ремъците и насочи лодката към средата на реката, за да се възползва от течението. Беше малко преди четири сутринта. Водата беше черна, небето даже още по-черно, тук и там по бреговете блещукаха светлинки. Лодката зави покрай един издаден нос и изведнъж мракът се огласи от гневно проклятие, което беше толкова близо до Гарет, че можеше да идва само от лодкаря.

— Чумата да ви тръшне! — изрева ядно мъжът и бързо отведе малкия си плавателен съд далече от неосветената лодка, където седяха двама мъже и ловяха змиорки. — Не можете ли да запалите светлина?

— Върви по дяволите, лодкарю! — изръмжаха в отговор те, без дори да вдигнат глави.

Гарет потръпна от нощния студ и се уви по-плътно в копринената си наметка. Защо не се беше сетил да си вземе по-топли дрехи? Но нима беше очаквал, че ще пътува по реката в този късен час? Както и не беше очаквал, че ще се върне в такова мрачно настроение.

Думите на Брайън отговаряха на истината, но приятелят му нямаше представа — а и откъде ли можеше да я има? — за онова, което се криеше зад истината. Откъде Брайън можеше да знае, че лорд Харткорт откриваше в сестринската обич на Имоджин същата любов, граничеща с мания, която самият той някога беше изпитвал към Шарлът? Имоджин беше посветила целия си живот на благото и интересите на брат си; всичките й чувства и мисли кръжаха единствено около него. Тя живееше чрез него и за него. И тъй като той познаваше силата на тази изключителна любов, сърцето не му позволяваше да я отблъсне така студено, както някога собствената му жена бе отблъснала любовта му.

Глухият удар на лодката в кея на имението Харткорт го изтръгна от мрачните мисли. Той скочи на брега, подаде на лодкаря шилинг и почука на градинската портичка. Съненият портиер се измъкна от леглото си, нахлупи шапката на главата си и вдигна високо догарящия фенер.

— Моля за прошка, милорд. Сигурно съм задрямал.

Гарет изръмжа нещо неразбрано и взе фенера.

— Няма нищо. Сам ще намеря пътя до къщата.

Небето на изток просветляваше. факлите, които осветяваха пътя към къщата, догаряха, две или три бяха напълно угаснали. Гарет улови с крайчеца на окото си нещо оранжево на пътя пред себе си и в следващия миг към него се втурна Миранда, следвана от Чип, който бодро подскачаше след господарката си.

— Милорд?

Гарет я погледна със смръщено чело, докато се опитваше да се отърси от потискащия черен облак на спомена.