Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Ръцете в копринени ръкавици неволно се свиха в юмруци. След като Гарет най-после се върна от дългото си пътуване, никой и нищо не може да й попречи да стане графиня Харткорт. Сватбата беше определена за месец май. Тя щеше да стане жена с висока позиция и влияние в обществото, една от най-богатите жени в Англия. Перспективата можеше да бъде още по-блестяща. Ако подопечната на Гарет сключеше брак с един от най-доверените съветници на френския крал, Гарет със сигурност щеше да спечели още власт и влияние и съпругата му, най-близкият му човек, щеше да я сподели с него.

Имаше толкова обиди, за които трябваше да отмъсти, толкова унижения, толкова пренебрежителни забележки и шепот зад гърба й. Изпълнена със злобна радост, тя си представи как клюкарките щяха да замлъкнат и да й се умилкват, как злобните, презрителни усмивки щяха да се превърнат в ласкателно хилене на покорни просители. Всички щяха да я ухажват, да се борят за благоволението й и тя щеше да избира на кого да направи услуга и на кого не.

Перспективата беше повече от приятна. Въпреки това, незнайно по каква причина, този следобед лейди Мери не изгонваше обичайната тръпнеща радост. Не можеше да каже какво точно я безпокои, но нещо помрачаваше бурната й радост от завръщането на Гарет и успеха на мисията му.

Всеки път, когато се опитваше да открие причината за неловкостта си, тя се сещаше автоматично за Мод. Не, това беше смешно. Тя познаваше Мод вече две години, знаеше, че Гарет не я харесва и не проявяваше разбиране към странните й настроения и непрекъснатото й боледуване. Според нея момичето беше незначителна фигура и щеше да си остане такава даже когато станеше херцогиня Роаси. Мод беше важна единствено като средство към целта, за да осигури издигането на семейството си. Но от вчера у Мод беше настъпила някаква промяна. Очите й бяха големи и сини както обикновено, но в дълбините им святкаха живи искри, бяха изпълнени е нов и необичаен блясък, а пълната уста, по-рано бледа и намръщена, сега се усмихваше и червенееше. Да не говорим за веселата непринуденост, която показваше в общуването си с лорд Харткорт.

Гарет влезе в салона още докато чакаха появата на Мод. Всъщност двамата влязоха заедно и Мери чу отново развеселения смях на момичето, видя усмивката на годеника си, радостния блясък в очите му, който изчезна само миг след като се обърна да поздрави годеницата си.

Мери знаеше, че този блясък не беше за нея. Никога не беше видяла Гарет да се зарадва на идването й, а и не го очакваше. Според нея годеникът й беше длъжен да се отнася към нея с безлична любезност и внимание, да спазва стриктно задълженията си. Това се очакваше от него и след сватбата. Двамата не се женеха от любов, това беше връзка по целесъобразност и от чувство за дълг. Тя щеше да изпълни своя дълг към съпруга си, както и той беше длъжен да изпълни своя дълг към нея. Ако Бог пожелаеше, тя щеше да го дари с наследници, защото това беше част от съпружеския й дълг, но да показва чувствата си — това беше вулгарно и не подобаваше на една дама, беше нещо, от което цялото й същество се отвращаваше.

Защо тогава се безпокоеше, че Гарет изпитва такова внезапно и необичайно удоволствие в компанията на питомката си?

Мери отвори юмруците си, защото ноктите се бяха впили болезнено в дланите й. Тя беше свикнала с хладния, сдържан Гарет, мъж, който се усмихва рядко, който никога не забравяше повелите на разума и обмисляше внимателно всяка своя дума. А сега изведнъж беше захвърлил сдържаността си, бъбреше и се смееше, шегуваше се по недопустим начин с онази млада глупачка. На всичкото отгоре момичето реагираше с обидна липса на почитание и уважение към настойника си, най-висшия авторитет в живота му. Вместо да укори питомката си, Гарет окуражаваше волностите й. Мери не можеше да си обясни тази рязка промяна в поведението на годеника си, знаеше само, че странното му държание беше събудило недоверието и неодобрението й.

Носилката зави към външния двор на Уайтхол. Носачите спряха пред едно отдалечено стълбище, където Мери споделяше студена и неудобна стая с още две дами от свитата на кралицата.

Младата жена слезе и забърза нагоре по стъпалата. Часовникът удари три. Трябваше да направи някои промени в роклята си. Тази вечер нейно величество приемаше в Грийнич и лодката, която трябваше да откара придворните дами от Уайтхол, щеше да тръгне след по-малко от час.

— Е, какво ще кажете? — Миранда се завъртя пред малкото огледало от оловно стъкло, опитвайки се да се види отзад.