Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— И как ще го направиш, приятелче? — Джебедия се загърна в изтънялата си наметка. — Само ако посмееш да погледнеш сърдито лорд Харткорт, той ще те хвърли в зандана и ще има да гниеш там, докато някой се сети да те освободи.

— Наистина ли Миранда е в онази къща? — попита плахо Роби, който едва беше успял да настигне трупата. Кракът го болеше непоносимо, както ставаше винаги в дъждовно време.

— Още не знаем точно, момче. — Раул погледна мрачно към малкото дете. — Коларят каза, че това е домът на семейство Харткорт, значи това е мястото, където ще я намерим, разбира се, ако не сме тръгнали по грешни следи.

— Мъжът в обора в Дувър беше абсолютно сигурен, че лорд Харткорт е отвел Миранда със себе си в Лондон — обясни настойчиво Гертруд. — Нали така ни каза, Люк?

Синът й кимна убедено.

— Собственикът на обора описа лорда като много изискан господин, а момичето с него със сигурност е била нашата Миранда. Каза ми още, че малката се правела на много умна и се месела във всичко. Ясно забелязах, че не я харесваше.

— Сигурно има много хора, които с готовност ще се съгласят с него — ухили се Раул.

— Но той не каза, че изисканият господин я е отвел против волята й — намеси се Джебедия и отново потрепери от студ. — Слушайте, крайно време е да се махнем от тази проклета улица. Дъждът проникна чак до костите ми.

— Прав си, трябва да намерим подслон, преди да затворят градските порти — подкрепи го Бертран. — Съществува голяма вероятност Миранда да е тръгнала доброволно с господина.

Гертруд го изгледа възмутено.

— Чуй какво ще ти кажа, глупако! Миранда никога не би тръгнала доброволно с онзи тип, ако не е замислила някаква хитрост. Нашата Миранда не е леко момиче и никога не би продала добродетелта си. Ако онзи я е отвлякъл, трябва на всяка цена да я измъкнем.

— Точно така, тя е една от нас — подкрепи я Люк с нетипична разгорещеност. — Не можем да я изоставим на съдбата й!

— За това и дума не може да става, момко. — Раул сложи мускулестата си ръка на рамото на Люк и мършавият момък едва не се строполи под тежестта. — Смятам, че днес свършихме добра работа. Намерихме къщата и утре ще дойдем пак, за да съберем сведения. Сега е време да си намерим подслон. Умирам от глад.

Макар и неохотно, Люк се подчини на мнението на мнозинството, малката група се раздвижи и потегли към градската порта, като Раул теглеше ръчната количка с вещите им. Скоро щяха да бият вечерните камбани, които оповестяваха затварянето на градските порти, и ако не искаха да прекарат нощта извън стените, трябваше да побързат.

Роби закуцука мъчително след групата, без да откъсва очи от великолепния господарски дом. Наистина ли Миранда беше там вътре? Тя му липсваше толкова много, че копнежът беше по-силен дори от болката в куцото краче. Припомни си как Миранда масажираше крака му и въздъхна уморено. Когато беше твърде изтощен, за да ходи, тя го слагаше в каручката. Когато нямаха достатъчно за ядене, тя му даваше своята част. Не, че останалите се държаха лошо с него, но те бяха небрежни, не грижовни и мили като Миранда. Понякога, когато изоставаше твърде много, той изпитваше болезнен страх, че ще ги загуби. Не беше убеден, че щяха да положат усилия да го намерят, както правеха сега с изчезналата Миранда. Тя беше много по-важна за тях от едно сакато момче, което струваше повече, отколкото изкарваше.

Когато изведнъж чу гласове в големия двор и шум от бързи стъпки, Роби спря и втренчи очаквателен поглед в голямата порта.

Скоро железните крила се разтвориха и навън излязоха четирима едри мъже, които носеха на раменете си носилка. Въпреки товара си, те се изравниха бързо с Роби и го задминаха. Една женска ръка отметна завеската и изведнъж сърцето на Роби заби по-силно. Той протегна шия, за да види жената в носилката и потръпна от необичайната гледка. Дълго лице с остри черти се подаде навън, сивозелени очи се плъзнаха равнодушно по фигурата на момчето, но явно не го видяха. Много скоро жената се облегна отново на възглавницата и завеската падна.

Роби ускори крачка, за да не загуби трупата. Жената изглеждаше студена и нелюбезна, освен това беше дошла от къщата, където беше затворена Миранда. Дали я беше видяла?

Лейди Мери изобщо не бе забелязала момчето, което куцукаше по улицата, и не обърна внимание на трупата пътуващи артисти, най-едрият от които теглеше количка. Носилката й мина без проблеми през градската порта, защото лакеите носеха кралските ливреи, а лейди Мери беше една от кралските придворни дами. Мястото й беше скромно, но тя имаше подслон и храна, освен това по една нова рокля всяка година — нелоши предимства, като се имаше предвид, че ужасният й чичо беше сложил ръка на богатството й. Той твърдеше, че я е поставил под попечителство, докато се омъжи отново, но лейди Мери не си правеше илюзия, че ще получи добра зестра при предстоящата си женитба.