Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Стражите се увиха в наметките си и нахлупиха качулките, за да продължат разходката си под градските стени. Анри Наварски излезе от палатката си и вдигна лице към леещия се дъжд, за да поеме с уста капките. Косата и брадата му се намокриха само за секунди, ленената риза залепна за жилестите гърди.

Съветниците му останаха под платното на палатката и проследиха оттам как кралят им се намокри до кости, оцапа се целият с кал и земята под ботушите му се превърна в кашава маса. Никой не можеше да разбере на какво се дължи това странно поведение. Анри беше опитен войник, закален в безброй битки, и малко вода нямаше да му навреди, но да стои просто ей така под падащия дъжд и да се намокри до кости — това не подхождаше на пресметливия и трезв военачалник, когото познаваха.

Накрая личният лекар на краля не издържа.

— Сир… сир, това е лудост! Ще си навлечете някоя лоша треска! — Старецът се осмели да излезе под проливния дъжд, увит в дебелата си наметка, и зашляпа през калта. Когато застана до краля си, от брадата му се стичаше вода. — Върнете се под платното, сир, моля ви.

Анри се погледна и избухна в смях. После дружески удари стария мъж по рамото.

— Стига, Ролан, не се дръжте като стара баба. Няколко капки дъжд и една лятна буря не са достатъчни да ме съборят и вие го знаете много добре. — Той разпери ръце, сякаш искаше да прегърне бурята.

Поредната светкавица се спусна от облаците, ослепи всички присъстващи и се удари сред експлозия от непоносима светата в близката топола. Дървото се разцепи на две половини, отвори се бавно като разчупен плод и рухна на земята. Шумът от падането заглъхна в страшния гръм, които изтрещя на небето. Въздухът се изпълни с хапеща миризма на горящо дърво и овъглена земя.

— Ваше величество, за Бога! — Няколко мъже изскочиха от палатката, сграбчиха краля за раменете и го повлякоха навътре.

— По дяволите, сир, лудост е да се излагате така на опасността — заговори укорно херцог Роаси. Анри винаги окуражаваше верния си човек да изказва свободно мнението си и херцогът беше свикнал да не се церемони дори с краля. — Една-единствена светкавица може да сложи край на всичко. — Той посочи градските стени и в гласа му имаше неприкрит гняв. — Сега сте крал на Франция, сир, не само Анри дьо Навар. Ние сме ваши поданици, съдбата ни е във вашите ръце.

Кралят го погледна разкаяно.

— Да, Роаси, прав сте да ме укорявате. Проклетата светкавица падна твърде близо. Но горещината през последните дни беше толкова мъчителна, че не издържах и излязох да се опълча срещу стихиите… О, много ви благодаря, Ролан.

Той пое кърпите, които му донесе лекарят, и енергично изтри главата и брадата си, след което изхлузи през главата си мократа риза. Опря се на рамото на Роаси и вдигна единия си крак, после другия, за да може слугата му да изуе изцапаните с кал ботуши. След това спокойно свали късия панталон и долните гащи.

Както си беше гол, кралят отиде до масата, на която беше поставена тумбеста бутилка с вино. Вдигна я към устните си и отпи няколко глътки. После изтри устата си с опакото на ръката и се обърна към събрания си двор с изражение, в което имаше въпрос и лека подигравка.

— Господа, не ме гледайте така, сякаш съм чудовище от пътуващ цирк. Кога съм правил нещо без основателна причина? Жил! — Той щракна с пръсти към един слуга, който се втурна към него със сухи дрехи. Анри нахлузи ризата, после с гъвкави движения навлече долните гащи и панталона. Накрая седна на ниското столче и протегна крака, за да може слугата да му обуе чорапите и ботушите.

— Да сядаме на масата, господа. Имам намерение да тръгна на разсъмване. — Щом го обуха, кралят стана и посочи масата, на която чакаха няколко бутилки вино, хляб, сирене и месо.

— Значи все пак ще заминете за Англия? Макар че съветниците ви са на друго мнение? — Роаси не се опита да прикрие гнева си.

— Да, Роаси, заминавам. — Анри си отряза голямо парче от говеждото печено. — Крайно време е да си потърся съпруга. Имам нужда от хубава и добра протестантка. — Той пъхна парче месо и устата си и посочи на придворните да заемат местата си.

Поканата беше равна на заповед и всички насядаха по столовете; само Роаси се поколеба, преди да седне до краля и да посегне към чашата с вино.

— Сър, настойчиво ви моля да премислите още веднъж решението си. Ако заминете, настроението на войската ще падне. Хората ви ще загубят кураж, а гражданите на Париж ще добият нова смелост — заговори сърдито той.