Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Явно говореше за себе си и намекът й подхвърли интересен въпрос. Беше ли тази непризната наследница на д’Албар също така негова подопечна като Мод? Когато я признаеха официално, без съмнение щяха да му възложат настойничеството.

— Зависи от обстоятелствата — отвърна предпазливо той. — Но не е желателно да свикнете с употребата на името ми, защото може да се изпуснете при неподходящи обстоятелства.

— Не вярвам, че ще мога да се справя с тази игра — проговори замислено Миранда.

— Какво? — погледна я стъписано Гарет. Тя отвърна глава от него, за да не срещне погледа му.

— Не вярвам, че съм способна да се преструвам — продължи тихо тя. — Днешната вечер беше ужасна, направих куп грешки. При това бяхме само в кръга на семейството и годеницата ви.

— Не ставайте глупава — възрази рязко той. — Разбира се, че сте способна. Според мен се справихте добре, като се има предвид, че ви беше за пръв път. За съжаление нямаше време да ви подготвим.

Е, поне е готов да го признае, каза си с лека усмивка Миранда. За първи път говореха за трудността на поставената й задача.

— Въпреки това смятам, че е най-добре да намерите друга заместничка — продължи упорито тя, макар инстинктът да й подсказваше, че това е последното, което би искала. От една страна, само при мисълта да продължи да живее по този начин й прилошаваше, но от друга… Тя зачака мълчаливо отговора на графа, без да знае какво всъщност иска да чуе.

Гарет стоеше на палубата с разкрачени крака, за да не се люлее, и възприемаше неясно особеностите на обстановката — свежия нощен бриз, примесен с отвратителната миризма на каналите и гниещите отпадъци; пенестите тъмни вълни, които се плискаха в корпуса на лодката; блещукащите светлини на оживеното нощно движение по реката. Нощта беше ясна, без облаци, небето обсипано с ярки звезди, есенната луна блестеше златна. Тази нощ сетивата му бяха особено чувствителни.

Миранда стоеше съвсем близо до него. Тялото й беше почти допряно до неговото и той усещаше всяко вдишване и издишване. Ръцете й стискаха перилата, гривната на майка й блестеше на китката със съвършената красота на перлите и смарагдите. Ръцете й бяха малки и тънки, костите се очертаваха ясно под нежната кожа. Въпреки това тези ръце притежаваха сила, а видимата крехкост на дребната фигура прикриваше гъвкавостта и издръжливостта на мускулите.

— Милорд? — попита колебливо Миранда, когато мълчанието му се проточи безкрайно.

— Няма друг, който да играе ролята като вас — отговори той и това беше чистата истина. — Ако не искате да продължите, ще трябва да се откажа от нещо, което беше станало цел на живота ми. Решението е ваше.

Миранда вдигна поглед към лицето му. Той се взираше замислено във водата и тя не виждаше очите му, но брадичката беше упорито издадена.

— Защо е толкова важно Мод да се омъжи за онзи френски херцог? — поиска да узнае тя.

При този въпрос Гарет се обърна и я погледна и тя видя отново презрителната линия около устата му, сардоничните искри в очите.

— Заради честолюбието ми, Миранда. За всичко е виновно честолюбието ми. Наречете го егоистично, ако искате, но за мен е извънредно важно семейството ми да си възвърне влиянието и властта, които имахме преди преследването на хугенотите във Франция. Връзката с Роаси и чрез него с френския двор ще ми даде онова, от което се нуждая.

— Значи тази връзка ще ви направи могъщ?

— Да. — Той се обърна отново към водата и добави съвсем тихо, сякаш говореше на себе си: — Много, много могъщ.

Онова, което не й каза, което не можеше да каже, беше, че е готов да плати всяка цена, за да постигне целта си и да заеме полагащото му се място. Това беше единствената възможност да остави миналото зад гърба си и да погребе образа на Шарлът — сковаващата, убиваща мъка на позора и унижението; мъчителното чувство за вина, причинено от знанието, което не можеше да разкрие никому.

Миранда се намръщи и прехапа долната си устна.

— Ако Мод не желае да се омъжи, как ще я принудите да се пожертва за вашите цели?

— Уверен съм, че Мод ще се вразуми — отговори Гарет. — Но докато се стигне дотам, ухажорът й трябва да бъде посрещнат от добра и покорна годеница.

Миранда преглътна мъчително. Тя можеше да изиграе ролята на послушна годеница, но дали щеше да издържи докрай? Даже за петдесет златни нобли? Пари, с които можеше да помогне на Роби, да осигури зимни квартири на трупата, да освободи приятелите си от обичайните за зимата лишения и страдания. Пари, които — ако ги харчеше разумно, — щяха да й дадат сигурност през следващите години. Имаше ли право да откаже и да лиши приятелите си от онова, което заслужаваха? Хората, които я бяха прибрали от улицата и бяха споделили с нея малкото, с което разполагаха. Хората, които се грижеха за нея — единственото семейство, което беше имала и щеше да има.