Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— И аз мисля така — съгласи се Миранда. Чип скочи на главата й и погледна Мод с внимателните си, интелигентни очи.

— Е, как беше вечерта? — Макар че отново беше увита в безброй шалове, Мод потрепери от студ и приседна на едно грамадно кресло. — Не бива да стоите пред отворения прозорец, студеният нощен въздух е много вреден за здравето.

— Аз съм свикнала да спя под открито небе и не се плаша даже от бурите — отговори спокойно Миранда, но се сети, че другото момиче е с крехко здраве, и побърза да затвори капаците. — Мога да отговоря на въпроса ви само по един начин: вечерта беше ужасна.

— Нали ви казах. — Гласът на Мод прозвуча необичайно весело.

— Вярно, бях забравила. — Миранда усети, че говори със сухия глас на лорд Харткорт, и неволно се ухили. — Имахте пълно право по отношение на каплана, а лейди Мери е толкова… изпълнена с достойнство и добродетелна. — Тя поклати замислено глава и седна на перваза на прозореца. През тесния отвор между капаците проникваше хладен, влажен бриз и тя дишаше с пълни гърди. Миризмите и шумовете откъм реката й напомняха, че съществува и друг свят, освен тази тъмна, потискаща стая.

— Не мога да разбера защо лордът иска да се ожени за такава жена.

Мод поклати глава.

— Трябва да се ожени. Трябва да има наследник, защото първата му жена го остави без деца.

— Какво стана с нея?

— Злополука, завършила със смъртта й. Никой не говори за това. Аз не я познавам, защото живеех с лорд и лейди Дюфорт в провинцията. Преместихме се тук след внезапната й смърт.

— О! — Миранда смръщи чело. — Но защо е избрал за втора съпруга именно лейди Мери? Признавам, тя не изглежда зле, има елегантна фигура, но в нея има нещо… нещо строго и отблъскващо. Сигурно има стотици жени, които са готови да дадат дясната си ръка за мъж като лорд Харткорт. Той е очарователен, забавен и… и много красив — добави смутено тя и се изчерви.

— Наистина ли мислите така? — погледна я скептично Мод. — Не намирате ли, че е студен и недостъпен?

— Не, ни най-малко.

— Не сте ли на мнение, че очите му са сардонични и плашат околните?

Миранда беше готова да отрече, но след кратък размисъл отговори колебливо:

— Понякога погледът му наистина е такъв. Но през повечето време очите му се смеят. Според мен се забавлява, но не го показва.

— Много интересно — отбеляза с усмивка Мод. — Никога не съм помисляла, че братовчед ми притежава чувство за хумор. Може би затова приемах, че лейди Мери е идеалната съпруга за него. Сигурна съм, че има много приятели, но те никога не идват тук. — Тя се прозя и стана от креслото. — Мисля, че е време да се оттегля. Иначе Берта ще тръгне да ме търси.

Тя се запъти лениво към вратата, като влачеше шаловете си по пода, но изведнъж спря, защото за първи път в живота си беше изпитала нещо като чувство за отговорност.

— Сигурна съм, че лейди Имоджин не ви е определила камериерка. Имате ли някакво желание? Има ли нещо, което бихте искали да ви донесат? Берта може да ви направи горещо мляко, да стопли тухла за леглото или каквото искате.

— Не, благодаря, нямам нужда от нищо — отговори Миранда, трогната от предложението.

— Ще можете ли да се съблечете без чужда помощ?

Този въпрос я накара да направи гримаса.

— Мисля, че да.

— Вече знам, че сте свикнала да спите навън под дъжда и да си палите огън, и вярвам, че ще успеете да се съблечете сама — отбеляза с мека усмивка Мод. — Е, добре, тогава ви желая лека нощ. — Тя излезе от стаята и се отдалечи, без да затвори вратата. Миранда затвори вратата и се облегна с гръб на дебелото дърво, загледана с мрачен поглед пред себе си. В живота на Мод имаше нещо толкова празно, толкова безсмислено и непродуктивно. Тази вечер и тя се бе почувствала въвлечена в това празно съществуване. Външният свят, който й беше добре познат, където ароматът на прясноопечен хляб се смесваше с миризмите от канализацията, светът, в който ликуващите викове се съревноваваха със стонове и писъци, свят на удари и милувки, на омраза и любов, пълен с приятели и врагове, изведнъж бе изчезнал и я бе захвърлил на един каменист, безутешен бряг.

Тя се зае да развързва корсажа си, свали бързо всички части на облеклото и захвърли далече ужасния кринолин. Не й беше приятно да се отнесе така небрежно към толкова скъпи дрехи, но въпреки това го направи с упоритост, насочена главно срещу собствената й съвест, оформена от многото години на оскъдица и пестене. Когато остана само по риза и чорапи, Миранда пристъпи отново към прозореца и блъсна капаците, за да се наслади на свежия нощен въздух и лекия полъх свобода.