Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Изненадвам се, че лорд Харткорт позволява на подопечната си да се обръща към него на малко име, все едно при какви обстоятелства — продължи Мери, като се опитваше да скрие неодобрението си зад сладникава усмивка. В израза на лицето й имаше нещо, което много приличаше на ревност.

— Той… той ми каза да го наричам по име… — Миранда замлъкна и прокле наум глупостта си. Графът имаше предвид, че тя трябва да го нарича „лорд Харткорт“, а не „милорд“. Тя беше под неговото настойничество и не биваше да си позволява да го нарича с малкото му име.

— Вечерята е сложена, милейди. — Икономът застана на вратата и тържественият му глас сложи край на малката сцена.

— Дами и господа, заповядайте на вечеря. Да влезем в трапезарията. Господин каплан, вие ще придружите Мод. — Имоджин махна на каплана да се приближи и изсъска остро в ухото на Миранда: — А ти ще направиш най-добре да си мълчиш.

Миранда беше толкова съкрушена от постъпката си, че се закле да не си отваря устата.

Гарет подаде ръка на лейди Мери и двамата последваха Имоджин и лорд Беринджър към трапезарията, която се намираше в другия край на залата. Влязоха в огромно помещение със сводест таван, което много приличаше на манастирска трапезария с масивната маса в средата, Дългите пейки от двете страни и високите столове в двата края. Покрай стените бяха наредени махагонови масички за сервиране, над масата висеше железен полилей, отрупан със запалени свещи, които разпръскваха мека светлина.

В галерията, която се простираше по цялата дълга страна на трапезарията, цигулков квартет свиреше приглушени мелодии.

Гарет постави лейди Мери от дясната си страна и зае мястото си начело на масата. Сестра му седна отляво, останалите гости насядаха по пейките. Миранда и капланът явно бяха най-незначителните гости, защото местата им бяха почти в другия край на масата. Компанията беше твърде малка за огромното помещение.

Миранда забрави смущението си и огледа с блеснали от възхищение очи огромната трапезария. Приборите й се състояха от сребърна чиния, сребърен нож, лъжица и трирога вилица. Тъй като никога не беше виждала вилица, Миранда огледа предпазливо останалите гости.

Вместо да използват парче хляб като подложка, сътрапезниците й си вземаха ядене от общите купи и го слагаха в сребърните чинии. Е, това не беше кой знае колко сложно. Когато й подадоха купата с гъста супа от костенурка, тя загреба с големия черпак и си взе няколко парченца от сочното месо. Течността се разля в чинията, която беше твърде плоска за супа, но явно тя беше единствената, която намери това необикновено.

— Ще позволите ли да ви обслужа с хляб, лейди Мод? — Съседът й подаде голямата дъска с нарязан хляб.

— Много ви благодаря, сър. — Миранда взе парче бял хляб и побърза да попие част от бульона в чинията си, преди да е покапал по масата. Отново се огледа скритом, но никой не я погледна предупредително, нито хвърли ужасен поглед към чинията й, макар че никой не ядеше като нея.

Съседът й взе лъжицата и се нахвърли жадно върху супата. Миранда последва примера му.

Гарет я наблюдаваше неотстъпно. Малката й грешка го бе накарала да застане нащрек. Какви ли други грешки щеше да допусне?

— Как добре изглежда братовчедка ви, милорд — проговори Мери и се усмихна изкуствено. — Но признавам, че останах шокирана, като я чух да ви говори с този интимен тон. Вероятно прекарвам твърде много време в двора и в компанията на кралицата и съм придобила старомодни възгледи.

— Съмнявам се. — Гарет посегна към чашата с вино. — Но може би забравяте, че познавам Мод, откакто стана на две години.

— Но като си представя, че ви нарече Гарет пред толкова много хора! — На бузите й избиха червени петна и тя извади ветрилото си. — Според мен това е неприлично дори в най-тесен семеен кръг, камо ли на обществено място… — Тя поклати глава и лицето й помрачня. — Прощавайте, че казвам открито какво мисля, сър, но може би ще ми простите, като ви призная, че чакам с копнеж момента, когато тези признания ще станат всекидневие за нас. — Тя се усмихна нежно и поглади ръката му.

Гарет отговори на усмивката й, но очите му останаха хладни и сдържани.

— Даже аз не бих си позволила свободата да ви наричам на малко име, сър — продължи упорито лейди Мери.

— Сигурен съм, че няма да го направите, мадам — отговори хладно Гарет. — И при най-добро желание не мога да си представя, че бихте разрешили на чувствата си да излязат на повърхността.