Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Как щеше да живее в този затвор? Колко време щеше да издържи, без да рухне? Колко време щеше да мине, докато лордът реши, че си е заслужила възнаграждението? Тази къща я задушаваше.

Миранда не знаеше колко време е стояла до прозореца, потънала дълбоко в тъжните си мисли. Стреснаха я тихи стъпки по чакъла на пътеката. Лорд Харткорт излезе от мрака и застана под светлината на една факла. Носеше тъмна наметка, но беше без шапка и Миранда неволно се възхити на гордия му профил и коравата подигравателна линия около устните. Това беше лицето, което познаваше Мод, студената, затворена физиономия, която Миранда почти не беше виждала.

Тя се отдръпна от прозореца и потрепери от внезапен студ. Без да мисли за последствията от постъпката си, тя навлече старата оранжева рокля и се върна до прозореца. Забеляза на пода светлосиня купчинка и се сети, че Мод беше изпуснала един от многобройните си шалове. Вдигна го, нави го около шията си и го издърпа на главата си.

Графът бързаше към стената. Зад ниската портичка беше шлюзът. Явно се готвеше да вземе лодка и да потегли по реката. Миранда преметна единия си крак през рамката на прозореца и потърси опора в гъстия бръшлян, който се виеше по стената. Пръстите й се сключиха около едно дебело стъбло и тя се спусна без усилия по бръшляна, спокойна и уверена, сякаш изнасяше представление.

Чип, който бърбореше зарадвано, побърза да я последва, като подскачаше весело по клоните. Двамата се приземиха безшумно, в тревата и Миранда се огледа търсещо. Лорд Харткорт беше изчезнал. Тя затича по моравата към портичката и я намери затворена, но не и заключена. Чу гласа на графа, който говореше любезно с пазача от другата страна.

— Е, желая ви приятно прекарване, милорд.

— Сигурно няма да се върна преди разсъмване, Чарлс. — Лордът се отдалечи от портата. — Добър вечер, Саймън. Тази вечер отиваме в Блекфрайърс.

— Тъй вярно, милорд.

Миранда се плъзна безшумно през портичката. Разкрачил крака, пазачът стоеше на брега и държеше в десницата си димяща лула. Лорд Харткорт слезе по каменните стъпала и скочи в частната си лодка. На кърмата се полюляваше запален фенер. Пазачът развърза въжето, което задържаше лодката до брега, и четиримата гребци затегнаха ремъците.

Чип скочи безшумно в средната част на голямата лодка, следван по петите от Миранда, която се приземи на кърмата и се скри в нишата под фенера.

— Какво, по дяволите…? — Когато усети глухия удар зад гърба си, Гарет се обърна стреснато. Чип подскочи възбудено на парапета, свали украсената с перо шапчица от главата си и махна весело към отдалечаващия се бряг. Миранда излезе и застана под светлината на газения фенер. Черно-жълтият флаг с герба на семейство Харткорт се вееше на свежия бриз, мачтата проскърцваше. Миранда отметна синия шал и пое дълбоко хладиш нощен въздух.

— Миранда, какво правите тук, по дяволите? — Гарет се взря с безкрайно учудване в крехката фигура, облечена в добре познатата му оранжева рокля. Появило се сякаш от нищото, пред него отново стоеше дрипавото момиче от улицата, сякаш елегантната млада дама в изискана синьозелена рокля никога не беше съществувала.

Поради липса на друга заповеди гребците натиснаха яко греблата и насочиха лодката към средата на реката, в най-силното течение, докато Гарет продължаваше да седи като ударен от гръм и да зяпа Миранда, сякаш бе видял призрак.

— Видях ви от прозореца. Чувствах се така притеснена, така ужасно притеснена в онази мрачна стая — обясни тихо тя. — Имах чувството, че съм в затворническа килия. — Тя пристъпи към него до релинга и в косата й пламнаха червени искри. — Имах нужда от чист въздух. Вечерта беше така… така задушаваща. — Тя вдигна сериозен поглед към него. — Моля за прошка за всички глупави грешки, които направих. Просто не мога да разбера защо ви нарекох Гарет.

— Е, това е името ми — отбеляза сухо той. — Но не е прилично да ме наричате така пред чужди хора.

— А когато сме насаме?

Гарет направи опит да се усмихне.

— Не — отговори след кратка пауза той. — Вие сте под моето настойничество и при никакви обстоятелства не бива да ме наричате на малко име. Едва когато се омъжите, тогава…

— А ако не съм под вашето настойничество? — Гласът на Миранда звучеше приглушено, главата й беше сведена, ръцете й стискаха дървените перила. Косата й падна напред и разкри белега с форма на полумесец, който се очерта бледосребърен под светлината на фенера.