Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Гарет се обърна и я погледна смаяно.

— Дори ако не вземем предвид факта, че случилото се изобщо не ни засяга — заговори строго той, — тълпата вече е в опасно настроение. Никак не ми се ще да я подтиквам към насилие.

— О! Не е редно да изоставите бедните хора на произвола на съдбата, милорд, особено след като имате възможност да им помогнете — укори го Миранда и очите й засвяткаха от страстна убеденост. — Те са толкова нещастни, пък и достатъчно са страдали… ако изобщо са заслужили да страдат. Това е наш… наш човешки дълг!

— Дълг? — повтори объркано Гарет. И той се отвращаваше от начина, по който селското население упражняваше саморазправа с виновните, но човек в неговото положение не можеше да се меси в делата на тълпата.

— Онези изобщо не са забелязали, че сме тук — продължи енергично Миранда и се плъзна от гърба на коня. После се втурна с леки стъпки към ъгъла на двора, без да обръща внимание на Чип, който се беше вкопчил в рамото й.

Гарет усети как добре подреденото му съществование заплашваше да пропадне в хаос и в същото време осъзна, че не можеше да остави Миранда сама. Подкара коня си към нея и се опита да застане пред магарето, за да скрие Миранда от погледите на ревящото множество.

Миранда полагаше отчаяни усилия да развърже въжетата, които стягаха китките и глезените на двойката.

— Отстранете се — заповяда шепнешком Гарет, наведе се и преряза въжетата с ножа си. После сграбчи Миранда за кръста и без много церемонии я натовари пред себе си на седлото.

— Бързо, бягайте! — извика сърдито Миранда на онемялата от смайване двойка, която продължаваше да седи на магарето. — Какво чакате, та не бягате? Ние ще ви пазим!

— Така значи — изръмжа сърдито Гарет, но остана на мястото си, докато двамата най-после слязоха от гърба на магарето.

— Ти си един безмозъчен идиот, това си ти! — изграчи жената и отново заудря дребния си мъж с черпака, този път напълно сериозно. — Ако не си беше отворил устата и не се беше разбъбрил, това нямаше да се случи!

— О, Сади, стига толкова, моля те! — изхленчи мъжът, сви се под сипещите се удари и запристъпва крадешком към отсрещната страна на двора. — Да бягаме, преди да са ни хванали.

Продължавайки да ругае, жената се втурна след него и нито един от двамата не се сети да благодари на спасителите си.

— Каква ужасна жена. Започвам да мисля, че не биваше да им помагаме — промърмори Миранда.

— О, аз знаех, че не биваше — отвърна Гарет, натъртвайки на всяка дума, докато гледаше със страх към тълпата. Изведнъж се надигна оглушителен рев. Някой беше забелязал, че осъдените се измъкват тайно.

— Слушай, жалко конче, опитай се да ни покажеш какво можеш! — Гарет удари коня си с плетения камшик, уплашеното животно изцвили пронизително, надигна се на задните си крака и се хвърли напред. Гарет го смушка в хълбоците и го подкара право към стената в задната част на двора.

Миранда изписка уплашено и стомахът й се преобърна. Стената приближаваше застрашително. И двамата очакваха, че конят ще се изплаши от препятствието, макар че Гарет безмилостно го шибаше с камшика. Все пак в последния момент конят се приготви за скок и успя да се прехвърли през стената, след което падна с изправени крака насред зеленчуковата градина на гостилницата.

Възбудената тълпа се втурна да преследва бягащите. Стъпките на селяните отекваха заплашително по каменната настилка.. Първите мъже и жени се покатериха тромаво на стената, за да продължат лова. Явно множеството беше загубило интерес към първите жертви; веселото настроение бе отстъпило място на луд гняв, подкрепен от изпитите кани бира.

— Мътните ги взели! — промърмори Гарет и се огледа отчаяно в малката градина, която също беше обградена със стена. Нямаше достатъчно място, за да насочи коня към новото препятствие.

Само след минута щяха да се озоват в смъртоносен капан, обкръжени от жадната за кръв сган.

Миранда стисна крака и се придвижи към шията на животното.

— Аз ще отворя портата. — Още преди Гарет да е успял да си поеме въздух, тя направи елегантен скок и се озова на стената. За момент сякаш увисна във въздуха, но в следващия миг върховете на пръстите й докоснаха ръба на стената и тя стъпи здраво на неравната повърхност. Портата се отвори и конят, уплашен до смърт, се стрелна през нея към отвратително вонящата уличка, която минаваше между гостилницата и съседните сгради. Миранда беше достатъчно умна да затвори отново портата, след което светкавично се метна зад Гарет на гърба на коня.