Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Няма опасност да падна, милорд — заяви твърдо тя. — Мисля дори, че е по-добре да сляза и да продължа пеша. — Конят пъшкаше измъчено и тя превърна думите си в дела, без да чака реакцията на Гарет. Скочи от гърба на животното и тръгна напред по пътеката, като вдигна полите си и разкри обутите си в кожения панталон крака, за да има повече свобода на движение. Това е нещо средно между ходене и тичане, каза си развеселено Гарет, докато наблюдаваше енергичното й изкачване. Неволно се възхити на танцуващата й походка. Чип беше скочил от рамото й, подскачаше весело от камък на камък и често се спираше да изследва обектите, привлекли любопитството му.

Гарет следеше елегантните движения на Миранда, наслаждаваше се на яркия блясък на косата й, развените от вятъра къдрици, грацията и гъвкавостта на стройната фигура и съмненията му се засилваха. Никой, който познаваше Мод или поне я беше виждал, нямаше да се хване в капана.

Ако Миранда трябваше да заеме мястото на Мод пред Анри, питомката му трябваше да се скрие вдън земя и да не се показва, докато кралят гостува в дома му. Цяло щастие беше, че Мод все още не се бе представила в двора. Миранда можеше да бъде въведена в обществото в ролята на Мод преди идването на Анри. Онези, които бяха близки със семейството и познаваха Мод като болнаво, предпочитащо уединението момиче, трябваше да бъдат убедени в чудодейната промяна. Това беше задача за Имоджин. Без съмнение, тя щеше да я изпълни блестящо.

Анри бе казал да го очакват малко преди празника на Свети Михаил, а дотогава оставаха по-малко от пет седмици. Възможно ли беше Миранда да се подготви достатъчно добре за ролята си през краткото време, което й оставаше? Разбира се, че беше възможно. Все пак тя беше дошла на света като една д’Албар и произходът й лесно щеше да вземе връх пред полученото улично възпитание. Освен това младата дама изглеждаше способна да се приспособява към променените, обстоятелства и имаше остър ум. Гарет беше убеден, че тя ще да свикне с новия си живот толкова бързо, колкото малките патета с водата.

Потънал в мислите си, той не откъсваше очи от нея. Вече се намираха в сянката на високите стени на замъка и той знаеше, че пазачите в огромните кули на вътрешния двор ги наблюдаваха внимателно. Не, че мъж, възседнал такава жалка кранта, представляваше кой знае каква заплаха. Господарят на Дувър Касъл беше негов стар познат и ако не беше с Миранда, Гарет непременно щеше да го помоли за гостоприемство под формата на вечеря и добър кон. Ала не можеше да му обясни присъствието на Миранда, без да се изложи на опасността да разкрие нежелани тайни.

Миранда спря в най-високата точка на пътеката и засенчи очите си с ръка, за да види гледката, която се разкриваше пред пея — градът в подножието на стръмните бели скали, гладката водна повърхност на пристанището, пенестите вълни от другата страна на дигата.

— Никога не съм била в Лондон — проговори тя, когато Гарет я настигна.

Тази забележка прозвуча подчертано небрежно, но Гарет забеляза, че тя се взира тъжно към водата в посока Франция, която беше само на двайсет мили от английския бряг. Явно си мислеше, че единственото семейство, което беше познавала някога, скоро щеше да слезе на сушата. В очите й пареха сълзи и това го трогна. Но Миранда беше от семейство д’Албар и никога вече нямаше да бъде пътуваща артистка. Затова трябваше окончателно да остави миналото зад гърба си.

— Значи е крайно време да опознаете живота в метрополията — отговори окуражително той. — Да вървим. Пътят е равен и животното ще ни носи по-леко. — Той се приведе и й подаде ръка.

Миранда я пое и се метна на гърба на коня. После подсвирна на Чип, който изскочи от близкия храсталак и й показа шепа пъстри листа, като бърбореше оживено.

— Разбрах, разбрах, намерил си нещо хубаво за вечеря — засмя се Миранда и го прегърна здраво. — Къде ще вечеряме, милорд? — Струваше й се, че от прекъснатата закуска е минала цяла вечност.

— В „Герба на Англия“ в Рочестър — отговори Гарет. — Близо до странноприемницата има обор, където ще сменя този жалък екземпляр с малко по-здрав кон. Надявам се утрешната ни езда да бъде много по-приятна и, разбира се, по-бърза.

— Разкажете ми за сестра си. Защо смятате, че няма да я харесам?

— Почакайте и ще видите — усмихна се кисело той. — Предупреждавам ви, че като види маймуната, настроението й ще се влоши още повече.

— Чип ще се държи безупречно — увери го тя. — Вашата сестра има ли съпруг?