Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Берт се закашля, изплю се в канала и разкърши скованите си крайници.

— Чумата да ме тръшне! Как попаднахме в този затвор?

— Скоро ще ни пуснат — отвърна утешително мама Гертруд. — Не могат да ни задържат, без да ни отправят обвинение, а такова просто няма. Ние не сме виновни в нищо. Каквото и да е сторила Миранда, ние не сме били там.

— Тя не би откраднала — възрази Берт и се изправи с мъка. Цялото тяло го болеше, след като беше прекарал цялата нощ на студения и влажен под.

— Разбира се, че не, но онези въпреки това ще я обвинят. — Тази забележка дойде от Раул, грамаден мъж с невероятни мускули, който също се бе събудил. Когато се изправи, тялото му изпълни тясната килия. — Ще я обвинят и ще я признаят за виновна, без да й позволят да си отвори устата. Ще твърдят, че тя е накарала маймуната да краде, знам, че точно това ще кажат.

— Ще обесят ли Миранда? — изхълца уплашено Роби.

— Първо трябва да я хванат, — момчето ми — отговори успокоително Раул.

— А Миранда е бърза и гъвкава като змиорка — подхвърли Люк с неприкрита гордост в гласа. Той също се изправи и дългото му мършаво тяло се опъна като шнур. — Щом не са я хванали досега, значи никога няма да я хванат. Ако я бяха заловили, със сигурност щяха да я доведат при нас.

— Прав си — съгласи се Люк и отиде до ведрото, за да се облекчи. — Въпреки това положението ни никак не е розово. Могат да ни отведат пред съдията и да ни обвинят в скитничество. Знаете какво е наказанието: ще ни бичуват на големия площад пред очите на целия град. Можем да се смятаме за щастливци, ако не ни разцепят носовете.

Роби изохка и трескаво продължи да мачка крака си, скован от дългото лежане.

— Само на онази проклета от Бога маймуна трябва да благодарим, че се озовахме в това положение — прозвуча недоволен глас от отсрещния ъгъл на килията. — Трябваше да й извия врата още щом момичето я доведе в трупата ни.

Гертруд се засмя с обичайния си дълбок, гърлен хохот и огромните й увиснали гърди се разтресоха като бавно изстиващ пудинг.

— Много ми се иска да видя как ще вземеш маймуната от ръцете на Миранда, Джебедия! Не видя ли какво направи малката с латернаджията, който си позволи да стори зло на скъпоценната й маймунка? Наруга го като рибарка, преобърна латерната му и изсипа на главата му цяло ведро с отпадъци, когато се нахвърли да я бие.

— Струваше си да видим тази сцена — присъедини се към смеха й Берт. — Когато някой събуди съчувствието на Миранда, останалите трябва дяволски да внимават, иначе ще си изпатят.

— Пфу! — промърмори отвратено Джебедия. — Ще се радвам, когато се измъкнем оттук, да го знаете. И хич не ми пука, че маймуната може да стане жертва на разярената тълпа. Ще стоя и ще гледам, без да мръдна.

Тежките стъпки на надзирателя сложиха край на разговора. Всички глави като по команда се обърнаха към масивната дървена врата на килията.

Под ярката светлина на утрото крантата изглеждаше още по-жалка и Гарет бе обзет от сериозни съмнения дали животното ще стигне далеч с двойния си товар и допълнителния багаж. Със сигурност нямаше да преодолее седемдесетте мили до Лондон.

Платът на седлото беше прояден от молци, а Миранда отказа категорично да използва възглавничката от конски косми, като се оплака, че бодежът е непоносим. Тя се настани най-спокойно зад Гарет на гърба на коня и двамата най-после тръгнаха на път. Изглеждаше потънала в мислите си и това не предвещаваше нищо добро.

— Мразя да ме мамят — проговори най-после тя, когато оставиха града зад себе си и Гарет подкара коня към стръмната пътека, която водеше към замъка, кацнал на крайбрежните скали.

Гарет въздъхна. Отдавна се питаше дали тази е причината за упоритото й мълчание. Собственикът на обора, едноок бивш моряк с чисто гола глава, поиска от знатния си клиент безсрамно висока цена за жалкия кон и мръсната възглавница. Гарет чу как Миранда остро си пое въздух, но не беше в настроение да се кара за пари с един проклет измамник. Мъже като този очакваха богатите джентълмени да плащат без съпротива поисканата им цена. Това беше едно от неписаните обществени правила на техния свят.

— Сумата не беше чак толкова голяма — възрази меко той.

— Не за всеки — отговори съвсем тихо Миранда, сякаш говореше на себе си.

Гарет усети странна неловкост. После иронично си напомни, че гледната точка на Миранда не може да не бъде различна от неговата.

Конят се препъна в един камък и продължи мъчително да изкачва стръмната пътека, която водеше към огромното имение Дувър Касъл, построено в най-високата точка на скалите. Гарет инстинктивно протегна ръка зад себе си, за да подкрепи Миранда.