Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Поне една — съгласи се с усмивка Гарет, обу ботушите си и вдигна кончовите им. — Мисля, че ще имаме достатъчно време да се погрижим за гардероба ви, докато косата ви порасне.

Миранда приглади с две ръце късата си грива и оправи няколко кичурчета около ушите.

— Дългата коса не е за акробатки. Само ще ми пречи, особено когато играя на земя.

— Вероятно сте права, но докато замествате братовчедка ми в обществото, няма да изпълнявате гимнастически упражнения — отбеляза сухо Гарет.

— Не, вероятно не. — Миранда пъхна стъпалата си в дървените чехли. — Не вярвам, че братовчедка ви има склонност към акробатични изпълнения. — Тя се запъти към вратата. — Да кажа ли на гостилничаря да ви изпрати гореща вода?

— Ще ви бъда много задължен. — Гарет се опита да си представи как Мод би изпълнила някое от току-що видените акробатични упражнения и едва не избухна в смях. — Кажете на гостилничаря да съобщи в обора, че след един час конят трябва да е оседлан и готов за път.

— За Лондон ли заминаваме?

— Да. — Той улови скептичния й поглед и попита: — Не можете ли да яздите?

— Яздила съм товарни коне и мулета. Но до Лондон има много път, доколкото знам. Как ще яздя?

— Можете да използвате възглавница за седло. Кажете на гостилничаря да добавят към седлото възглавница.

Миранда се усмихна и заскача весело надолу по стълбата, като изкусно имитираше Чип, който слизаше пред нея. Щом слязоха в кръчмата, тя му подсвирна и той скочи в ръцете й. Момичетата от кухнята я посрещнаха с весели викове и благодарности за представлението на покрива и след като предаде поръчките на лорда, тя изтича в клозета.

За щастие отвратително миришещата барака беше празна и това беше добра поличба за деня. Не че й беше чак толкова неприятно да седи хълбок до хълбок с други ползватели на клозета, но самотата в такова местенце беше истинско удоволствие. Непрекъснатите турнета я бяха научили да го цени.

Сигурно семейството й вече наближаваше френския бряг, разбира се, ако времето и вятърът бяха благоприятни. Дали се тревожеха за нея? Дали се питаха какво е станало с нея и къде се намира в момента? Разбира се, че се тревожеха. Мама Гертруд, Бертран и особено Люк. А Роби със сигурност беше нещастен. Люк щеше да пълни чинията му, когато всички се хранеха, но надали щеше да се съобрази с бързо отслабващите сили на момчето, докато вървят по неравните пътища. Роби никога няма да признае, че е изтощен, никога няма да помоли да го качат на ръчната количка, в която мъкнеха по-голямата част от вещите си. Досега винаги Миранда го беше вдигала, за да го повози, без да обръща внимание на протестите му.

Чип я бе изчакал на покрива на навеса и когато тя излезе от клозета, веднага скочи на рамото й. Обичайният й искрящ оптимизъм беше понесъл тежък удар и когато се върна в кухненския двор, тя се чувстваше самотна и изоставена. Нима можеше да бъде сигурна, че е способна да направи онова, което искаше лорд Харткорт? Какъв ли е животът в Лондон? Какви хора живееха в дома му? Сигурно са напълно различни от онези, които познаваше досега. Познатите лица и гласове, познатият начин на живот, колкото и труден да беше, изведнъж й се сториха неоценимо важни и тя се упрекна, че досега не ги е оценявала по достойнство.

Миранда спря пред бъчвата с дъждовна вода, за да напръска лицето си и да приглади косата си с мокри пръсти. Опита се да изчисти мръсните петна по ръкавите си, но не постигна кой знае какъв успех. Лорд Харткорт щеше да седне на масата за закуска прясно избръснат и със снежнобяла риза, докато тя приличаше на мръсно улично хлапе.

Миранда затърка енергично петната и не спря, докато в двора не се появи Гарет. Той проследи усмихнато как младото момиче приглади косата си с пръсти, изтри мокрото си лице в полата и огледа ръкавите си с угрижена физиономия.

Миранда вдигна глава и го видя на вратата на кухнята.

— Моля за извинение, милорд, да не би да ви накарах да чакате? — Тя се втурна към него и призна разкаяно: — Опитах се да почистя роклята си и да се приведа в малко по-приличен вид, но не постигнах почти нищо.

— Не се притеснявайте — отговори той и се усмихна с обичайната си завладяваща усмивка, която винаги я успокояваше. — По-късно ще имаме възможност да оправим нещата. Елате да закусим. — Той сложи ръка на рамото й и я бутна пред себе си през вратата на кухнята, за да влязат в кръчмата, където едно сънено момиче нареждаше дългата, излъскана до блясък маса в средата на помещението.