Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Гарет се отдръпна от прозореца, най-после осъзнал, че тя няма да го послуша, а и защото не понасяше да я гледа повече. Отвори с треперещи ръце куфарчето си, извади чисто бельо и бързо се облече, докато се вслушваше в одобрителния рев на тълпата в двора, успокояващ знак за това, че Миранда все още е жива и здрава и продължава опасната си гимнастика по покрива. Гневът му се засилваше с всеки вик.

Едва бе успял да закопчее ръкавите си, когато ръкоплясканията заглъхнаха и Миранда скочи грациозно през прозореца. Прехвърлянето й през рамката беше наистина елегантно.

— Какво, в името на Луцифер, правехте на покрива? — попита заплашително графът.

— Упражнявах се — отговори весело тя. — Трябва да се упражнявам всеки ден и покривът е най-доброто място.

Тя се отпусна на пода и направи няколко лицеви опори, без да прекъсва безгрижното си бъбрене.

— Чип настоя да излезем… трябва да знаете, че той е абсолютно чист… и тъй като не бях сигурна как ще ни посрещнат, като слезем долу, покривът се оказа единствената алтернатива. И докато бяхме навън, реших да свърша две работи наведнъж и да си направя утринната гимнастика.

Гарет затвори измъчено очи. Миранда се изправи и видя потъмнялото му лице, напрегнатата линия на устата.

— Вие се сърдите — прошепна учудено тя. Това беше капката, която преля чашата.

— Разбира се, че се сърдя! — изгърмя той. — Какво друго очаквахте? Събуждам се, подавам се през прозореца и изведнъж виждам едно безумно момиче, което се премята по покрива! Да си счупите врата ли искахте? Или намерението ви беше да изпратите маймуната да събере парите?

Миранда го погледна объркано.

— Не… нали ви обясних. Упражнявах се, това е всичко. Всеки ден се упражнявам. Какво да правя, като хората обичат да ме гледат? Нали не ми пречат…

Гарет разтърка тила си и погледът му се проясни.

— Нито за миг ли не помислихте, че можехте да паднете от покрива и да загинете на място?

Миранда се обърка още повече.

— Нима се уплашихте, че мога да се подхлъзна… и да падна?

— Велики Боже, разбира се, че се уплаших! — извика отчаяно той.

— Напълно е изключено да направя такава грешка.

Гарет я погледна слисано. Тя наистина вярваше в думите си. Убеждението светеше в очите й, личеше в твърдата линия на брадичката. Тя съвсем сериозно вярваше, че покривът е сигурно място за гимнастическите й упражнения. Само след секунда той разбра, че и най-лекото колебание, и най-малката сянка на съмнение в собствените й способности биха имали фатални последствия. Разбира се, тя трябваше да вярва в ненаранимостта си, за да изпълнява безумните си премятания.

Той пое дълбоко въздух и го издиша през носа си. Тонът му се промени:

— Бихте ли ми подали ботушите, Миранда? Освен това е редно и вие да се облечете.

Миранда побърза да му подаде ботушите, при което несъзнателно помилва с длани меката кордовска кожа. Никога не се беше докосвала до такъв лукс. Тя протегна ръце към него и го дари с колеблива усмивка, обзета от странно чувство. Той бе изпитал страх за нея.

Миранда не помнеше някой да се е страхувал за нея и сега не знаеше как да приеме това — и особено странната топлина, която се разпространи по тялото й.

Усмивката й беше неустоима и Гарет примирено вдигна рамене. Ризата й беше завързана само до половината и от отвора надничаха кремавобелите извивки на гърдите й, чак до тъмните кръгове около зърната. Ризата беше небрежно натъпкана в кожения панталон и Гарет се трогна от набрания плат на хълбоците й.

Без да съзнава какво прави, той измъкна ризата от панталона и я приглади на хълбоците, после здраво завърза тънките върви на гърдите й.

— Каква небрежност — отбеляза полугласно той. — Явно не ви е достатъчно да забавлявате онази орда оборски ратаи с безумните си премятания по покрива, като рискувате кожата си, ами изнасяте представление полугола.

— Моля за прошка — отговори смирено Миранда, докато се взираше като замаяна в силните пръсти, които сръчно провираха връзките в дупките на деколтето.

Тя нахлузи оранжевата рокля през главата си. Това беше по-скоро риза, или по-точно роба, с малък корсаж, през чиито шнурове прозираше бялото памучно бельо, и ръкави, които стигаха до лактите и разкриваха дългите ръкави на ризата. Стъписана, Миранда погледна омазаните със сажди ръкави, и хвърли смутен поглед към блестящо бялата риза на лорда.

— Ако ще замествам лейди Мод, ще ми трябва друга рокля — осмели се да проговори тя.