Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Много ли е болна?

Гарет поклати глава и цинизмът в очите му се засили.

— Не. Мод е онова, което се нарича въображаем болен.

— За какви ситуации говорите?

„Пристигането на краля на Франция, който идва с намерението да ухажва лейди Мод д’Албар.“ Гарет поглади брадичката си и втренчи поглед в Миранда. Мълчанието му я потисна. Мъжът, който само до преди минута беше непринуден и весел, се промени изведнъж.

— Кажете, милорд — помоли тихо тя. Гласът му прозвуча рязко:

— В момента не мога да ви кажа нищо повече. Все още не знам със сигурност дали ще се наложи да заемете мястото на Мод. Не знам дали тя ще се съгласи… Искам само да дойдете с мен в Лондон, да поживеете известно време в дома ми и да се упражнявате да се държите като лейди Мод д’Албар.

Миранда сведе поглед към масата. Отговорът му прозвуча странно и не съвсем честно.

— Искате да лъжа, така ли, милорд?

— Приемам, че може да се нарече и лъжа — отговори спокойно той. — Но ви уверявам, че няма да навредите никому, дори напротив. Ще окажете голяма услуга на много хора.

Миранда задъвка замислено долната си устна. Все още не можеше да проумее чутото. Отчупи си парченце хляб и го смачка между пръстите си.

— Какво означава „известно време“?

— И на този въпрос не мога да дам точен отговор.

— Но аз трябва да се върна във Франция и да намеря семейството си — възрази тя. — Знам, че ще останат в Кале и ще ме чакат една или две седмици. Но след това ще потеглят отново на път и съществува опасност никога да не ги намеря.

Гарет не отговори нищо. Усещаше, че е безсмислено да я притиска; това само щеше да я прогони.

— Ако се съглася да дойда за две седмици? — попита с надежда тя.

Мъжът поклати глава.

— Не, трябва да ми обещаете, че ще останете, докато изпълните задачата си. Тогава ще получите за услугата петдесет златни нобли.

— Петдесет златни нобли! — Очите й станаха кръгли като копчета. Една златна нобла беше повече пари, отколкото бе виждала през целия си живот. — Само затова, че ще заместя една млада дама?

— Само затова, че сте готова да се представите в ролята на лейди Мод д’Албар, ако възникне такава необходимост — поправи я той. — Може изобщо да не се наложи да я заместите.

— О! — Миранда смръщи вежди и се опита да размисли.

— Боя се обаче, че уговорката ни не включва и маймунката.

Отговорът й дойде незабавно и недвусмислено.

— О, не, тогава няма да дойда с вас.

— Готова сте да се откажете от петдесет златни нобли заради една маймуна? — Гарет беше толкова изненадан, че с мъка удържаният гняв избликна на повърхността.

Миранда стисна зъби и обясни с твърд глас:

— Чип е част от мен. Където съм аз; там е и той.

Решителната линия около устата й убеди Гарет, че няма смисъл да спори. Колко пъти беше виждал същата линия около устата на Мод, същия упорит израз в ясносините очи, същата кораво стисната уста? Анри никога нямаше да разбере, че го мамят.

Той захапа една кисела ябълка и кимна с глава.

— Е, добре. Но Бог да ни е на помощ, когато Имоджин види маймуната.

— Коя е Имоджин?

— Сестра ми. Опасявам се, че няма да я харесате. — Той се усмихна кисело и стана от мястото си. — Разбрахме ли се, Миранда?

Младото момиче се колебаеше. С петдесет златни нобли можеше да направи всичко. Можеше да купи специални обувки за Роби, които щяха да повдигнат късия крак и момчето щеше да ходи нормално. Обущарят в Булон бе казал, че може да ги изработи, но поиска пет гвинеи за чифта, а една пътуваща артистка никога нямаше да събере пет гвинеи. Това беше абсурдно. Досега…

Тя вдигна глава и погледна в тъмните очи на графа, които я гледаха сериозно и загрижено. И този път остана силно впечатлена от спокойствието и сигурността, които се излъчваха от цялото му същество. Тази едра, гъвкава фигура беше обгърната от ореол, който властно я привличаше.

Той й протегна ръка и тя я улови мълчаливо. После стана от мястото си.

— Да, милорд, разбрахме се.

Пръстите му се сключиха около нейните в топло ръкостискане, той се усмихна и тревогата изведнъж изчезна от очите му.

— Много добре. Сигурен съм, че ще се разбираме отлично. Вече е късно, а утре трябва да тръгнем на зазоряване. След като приехте да дойдете с мен, ще ви оставя да пренощувате в тази стая и ви предлагам незабавно да си легнете. Утре ни предстои дълъг и труден път. — Той се усмихна и поднесе ръката й към устните си. — Желая ви лека нощ, Миранда.

Младата жена се докосна до ръката си на мястото, където устните му бяха помилвали кожата й, обзета от странна смесица между учудване и смущение. Никой не беше целувал ръката й.