Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Божичко, къде е Чип? — изписка стреснато тя.

— Ще ни намери — отвърна мрачно Гарет и съсредоточи цялото си внимание в успокояването на паникьосания кон. Вече започваше да се пита дали горещото лятно слънце през последните два дни не бе помрачило разума му; сигурно беше така, защото не можеше да намери обяснение за поведението си.

— Ето го! — Чип подтичваше на три крака по улицата, махаше отчаяно с ръка и бърбореше неразбрано. — Бързо, Чип, ела при мен! — Миранда притисна колене към хлъзгавия гръб на коня и се приведе да го вземе. Главата й се озова в опасна близост до разкаляната земя. Маймуната улови ръката й, изтегли се и се хвърли на шията й, като ръмжеше щастливо.

— Как ще се измъкнем оттук, за Бога? — Гарет не виждаше улицата, която трябваше да ги изведе от селото. Вероятно трябваше отново да минат покрай гостилницата.

Миранда се изправи, като балансираше без усилие на гърба на коня и се полюляваше в тромавия му ритъм.

— Виждам един външен клозет, а зад него… Вдясно се вижда тясна пътека, точно зад ямата с тор. Може би ще успеем да се измъкнем.

Изведнъж във въздуха полетяха камъни и тя се смъкна на гърба на коня, като пъшкаше уплашено. Побеснелите преследвачи най-после бяха успели да се измъкнат от градината.

Гарет дръпна с все сила юздите, вкара уплашения до смърт кон в тъмна, тясна уличка и мина с най-голямата възможна скорост покрай вонящата яма:

— Искрено се надявам, че пътят ще ни изведе от селото, защото иначе ще паднем в капана като плъховете в канализацията.

— Мисля, че излизаме на полето.

Когато се озоваха в открито поле, гневните викове бързо заглъхнаха зад гърба им. Гарет издаде дълбока въздишка на облекчение.

— Ако някога отново изпитам желание да участвам в поредната проява на съчувствие и човещина от ваша страна, Миранда, напомнете ми да се заключа в стая без прозорци.

— Наистина не беше редно да ги изоставим в това жалко положение — отговори просто тя.

— Права сте — въздъхна още по-тежко той. — Съзнавам, че не можехме да го сторим. — По-рано граф Харткорт щеше да мине покрай нещастните съпрузи, без дори да ги погледне, но днес болезнено осъзна, че в компанията на Миранда д’Албар светът ставаше съвсем друг.

— Бог да ни е на помощ, размина ни се наистина в последния момент! — Берт отметна глава назад и вдъхна дълбоко относително свежия въздух на „Гаул Стрийт“, когато високата порта на затвора ги пропусна да излязат и се затвори след тях с протяжно скърцане.

— Вече си мислех, че ще ни осъдят за скитничество — подкрепи го Раул. — Слава на Всемогъщия! Навън е толкова свежо и чисто! Ние сме свободни, свободни!

— Да се махаме оттук — извика сърдито мама Гертруд. — Отиваме да си приберем нещата и да открием какво е станало с Миранда. След това тръгваме за Фолкстаун. Там ще вземем кораб и най-после ще отърсим от обувките си праха от това място.

— Можеш ли да ми обясниш как ще намерим момичето, след като половината Дувър не е успял да я хване? — попита Джебедия, както винаги готов да противоречи.

— Разбира се, че ще я намерим. — Люк вървеше с дълга крачки напред. — Ще разпитам във всички кръчми на пазара и пристанището, докато вие събирате багажа. Все някой я е видял.

— Нека и аз да дойда с теб, Люк — предложи Роби и закуцука след него. Слабичкото му лице беше разкривено от страх и тревога.

— Само ще ме забавиш — изръмжа Люк, но изпита съчувствие към детето и кимна с глава. — Е, добре, от мен да мине. Тръгвай. Ако се наложи, ще те нося. — С тези думи той приклекна и Роби се покатери тромаво на шията му. Лекото телце на детето не беше проблем дори за мършавата фигура на Люк и той забърза с големи крачки към града, като предостави на спътниците си да приберат вещите си от кея, където ги бяха оставили под надзора на един доброжелателно настроен рибар.

— Божичко, ама това е Харткорт! Гарет, стари момко, къде беше толкова време? Мина цяла вечност, откакто те видяхме за последен път!

При този весел вик Гарет се сгърчи като от удар и се обърна рязко с неизречено проклятие на устните. Двама мъже прекосиха двора на наемния обор, който граничеше с гостилницата в Рочестър, и се втурнаха към него с грейнали от радост лица.

— Божичко, човече, изглеждаш, като че ли си видя призрак! — По-едрият от двамата, силен, набит, с весело изражение на лицето, облечен с богато избродиран жакет от дамаска, засмяно удари Гарет по рамото с обсипаната си с бисери ръкавица. — Нашият приятел е побелял като момиче по време на менструация, какво ще кажеш, Кип? — Той се изсмя гръмогласно и се обърна за потвърждение към спътника си, който беше малко по-дребен и тънък.