Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Накъде си тръгнал, Гарет? — Кип Роситър поздрави граф Харткорт с топла усмивка. — Не слушай какви ги говори Брайън. Знаеш, че не може да мълчи.

„И най-вече не може да пази тайна.“

— Преди два дни се върнах от Франция — отговори с подчертана небрежност графът. — Тъкмо се опитвам да сменя една жалка кранта, най-доброто, което можа да ми предложи Дувър, за животно, което би могло да ме отведе до дома ми преди края на годината. — Той посочи коня, който спокойно си похапваше от купата със сено.

— О, небеса, какво нещастно добиче — промълви възмутено Брайън. — Наистина ли си яздил тази твар, Гарет? Велики Боже, аз бих предпочел да вървя пеша.

— Признавам, че тази мисъл нееднократно ми мина през ума — отговори през смях Гарет и скритом огледа двора на гостилницата, за да види къде е Миранда. — Какво ви води насам?

— Посетихме стареца в Мейдстоун. Задължителната визита на учтивост, нали знаеш? — Брайън поглади червенокафявата си брада и Гарет кимна. Старанията на братята Роситър да ухажват своя прастар, избухлив и невероятно богат роднина бяха предмет на подигравки в целия двор.

— Така е — съгласи се с усмивка Кип. — Нали трябва да поддържаме доброто му настроение. Не мога да си представя, че ще издържи още дълго… впрочем, вечеря ли вече, Гарет? Решихме да си поръчаме кралска вечеря, така да се каже като обезщетение за отвратителната овесена каша и сухото пилешко, които според стареца са единствените питателни храни. Ела да изпием няколко бутилки заедно. — Кип потупа графа по рамото и обясни със сияещо лице: — Запазили сме си отделна стая. Тази вечер не съм склонен да понасям простаците в кръчмата.

— Да, а после ще отидем в града — заяви Брайън и направи недвусмислен жест с ръка. — Прекарах цяла седмица на сух режим, освен това чух, че в близост до катедралата имало сносен бордей.

Гарет трябваше да мисли бързо. Миранда беше отишла във външната тоалетна, докато той преговаряше със собственика на обора. Лют старите му приятели я видеха, веднага щяха да забележат изумителната й прилика с Мод и всичките му планове щяха да отидат по дяволите.

— Вървете да вечеряте, аз ще дойда след малко. Първо трябва да приключа сделката с наемния обор — отговори извинително той.

— Глупости! Ще кажем на онзи нещастен собственик да дойде при нас в гостилницата. Не е нужно да се мотаеш тук и да играеш по свирката му. — Брайън сложи ръка на рамото на графа и продължи в най-добро разположение на духа: — Хайде, тръгвай, стари момко. Гърлото ми е пресъхнало като циците на стара девственица.

В този момент Миранда се появи зад ъгъла. Чип, облечен отново в сухо яке и шапка, се беше настанил удобно на рамото й.

Тя видя Гарет, вдигна ръка да му махне, но изведнъж спря, обърна се рязко и забърза обратно по пътя, по който беше дошла. Яркооранжевата рокля се развя около прасците й.

Гарет въздъхна облекчено. Приятелите му бяха с гръб към гостилницата и със сигурност не я бяха видели. Тази малка д’Албар реагираше с учудваща бързина.

— Все пак ще се наложи да ме почакате малко — заяви през смях той. — Първо трябва да се освежа. Яздих дълго и имам нужда от гореща вода и чисто бельо.

Братята Роситър най-после се съгласиха да го пуснат и тримата се разбраха да се срещнат след половин час в запазената стая, за да вечерят. Гарет влезе тичешком в странноприемницата и забърза по стълбата нагоре към голямата спалня с прозорец към улицата, която беше наел за себе си и Миранда още след пристигането си.

Миранда беше в стаята. Седнала на голямото легло, тя си почиваше и мислеше за нещо свое, докато вечерните сенки бавно навлизаха в стаята. Щом видя графа да разговаря оживено с двама непознати, тя реагира спонтанно, без да мисли надълго и нашироко, и беше убедена, че е постъпила правилно. Ала се чувстваше малко самотна и потръпна от радост, когато чу стъпките му по стълбата. Вратата беше открехната, той я отвори безшумно и огледа сумрачното помещение.

— Защо седите на тъмно, Миранда?

— Не знам — отговори искрено тя. — Имах чувството, че трябва да остана скрита, затова реших, че не бива да паля свещта.

Тя скочи от леглото и бързо запали свещите, подредени в красив метален свещник на ниската масичка. Когато се приведе, косата й падна напред и наситенокафявите кичури заблестяха в злато.

Колко прилича на майка си, помисли си неволно Гарет. Живо си спомняше как беше наблюдавал братовчедка си Елена, докато тя седеше пред тоалетната си масичка и решеше косата си. Светлината на свещите запалваше същия червен огън в гъстата тъмна грива.