Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Простете, сър. Нямах намерение да бъда неучтива. Слънцето ме приспа — заекна уплашено тя. Дали съм се издала насън? Дали е открил някаква разлика с Миранда, докато ме е наблюдавал необезпокоявано?

— Постъпката ви изобщо не беше неучтива, бих казал дори, че беше прелестна — отвърна любезно Анри. — Но сега, когато сте отново будна, бих желал да продължим дискусията, която започнахме снощи.

Снощи? За какво беше разговарял с Миранда? Защо тя не й каза нито дума? Херцогът чакаше да чуе думите й, а тя нямаше ни най-малка представа какво да му каже.

— Слушам ви, милорд — проговори почти нежно тя и склони глава встрани. — Моля, продължете.

— Искам да бъда съвсем сигурен, че нямате възражения срещу нашата женитба — обясни търпеливо кралят. — Нали разбирате какво означава да влезете във френския кралски двор?

— Ясно ми е, че само протестантка може да стане член на този двор, сър.

Анри кимна замислено.

— Точно така. — Той се засмя и в смеха му имаше горчивина. — Но винаги съществуват обстоятелства, които могат да принудят един мъж да съобрази религиозните си убеждения с определена цел. — Той си припомни онази страшна нощ, когато по молба на Маргьорит се отказа от протестантската си вяра и премина към католицизма. Мечът на брат й беше опрян в гърлото му. Смяната на вярата му спаси живота и в крайна сметка му донесе короната на Франция. По-късно не му беше никак трудно да се отрече от католицизма и да се върне към вярата на дедите си.

Мод преглътна мъчително и заговори пламенно:

— Не мога да си представя, че има ситуация, която би ме принудила да сменя вярата си, ваша светлост.

— Е, тогава сте щастливка, скъпа. Пожелавам ви никога да не се сблъсквате с подобни обстоятелства — засмя се кралят.

Мод вдигна очи и го погледна изпитателно.

— Можете ли да си представите, че ще станете католик, ваша светлост? — В гласа й звучеше странна възбуда.

Анри се засмя отново и горчивината му се засили.

— Париж си струва една меса — отговори цинично той.

— Не ви разбирам, сър.

Този път беше говорил Анри, кралят, не херцог Роаси. Анри, който беше готов на всичко, за да си осигури френската корона. Той се покашля и се опита да обясни:

— Това беше само малка шега, мила. Но съм много радостен да установя, че сте така привързана към протестантската вяра.

Мод се закашля. С годините беше усъвършенствала този номер, когато разговорите вземаха неприятен за нея обрат или когато искаше да отклони вниманието на събеседниците. Кашлицата й звучеше глухо и страшно и тя скри лице в наметката си, докато раменете й потръпваха под силния пристъп.

— Бедното ми дете, явно не ви е добре — проговори загрижено придружителят й. — Не биваше да ви излагам на този остър вятър. Човек никога не знае какви зарази летят във въздуха над реката. Лодкарю, обърнете веднага. Връщаме се в Харткорт Меншън.

Щом лодката обърна и се насочи по обратния път, кашлицата на Мод се успокои. Тя подаде глава изпод наметката си и попи с кърпичка насълзените си очи.

— Няма нищо страшно, сър. — След силната кашлица дрезгавият й глас беше съвсем истински. — Понякога страдам от кашлица, но ви уверявам, че болестта ми не е сериозна.

— За мен е голямо облекчение да чуя това, мила. Надявам се, че пристъпите са редки.

Сигурно Миранда не се беше закашляла нито веднъж.

— О, да, сър, много редки — побърза да потвърди Мод.

Той кимна и отново стисна ръката й. Тя не се осмели да издърпа своята, но тялото й остана сковано. През целия път мълча и реагира с едносрични думи на опитите на краля да поведе разговор. Когато се прибраха в къщата, тя се раздели с обожателя си с дълбок реверанс и бегъл поздрав.

— Ще се видим на вечеря, мила.

— Да, разбира се, сър. — Мод хукна като подгонена нагоре по стълбата и се скри в сигурната си спалня.

Миранда вървеше нервно по Лондонския мост. Магазините от двете страни на моста бяха препълнени с клиенти; жените се караха сърдито за по-хубавите парчета платове, за панделки и конци; търговци в подплатени с кожа палта надзираваха изложеното злато и сребро; мъжете се пазаряха шумно за цената на пилетата, гъските и патиците, натъпкани в тесни кафези; покрай нея минаха мъж и момче, повело мършава танцуваща мечка с пръстен на носа.

Къщите бяха стари и сякаш се опираха немощно на грамадните опорни стълбове на моста. Горните етажи почти се допираха. Чип се беше настанил на рамото на господарката си и се притискаше страхливо до шията й. В шумното множество имаше нещо застрашително и той не можеше да преодолее уплахата си. Гласовете бяха твърде груби и жестоки и когато минаха покрай един вход, в който се бе разгоряла шумна караница, маймунката извика стреснато и се хвърли в ръцете на Миранда, за да намери закрила.