Джейн Фийдър - Безразсъдното ангелче

— Обещавам ви — каза тя най-сетне.

— Е, сега мога пак да ви нарека своя малка елфа — каза Даниъл и докосна с устни челото й — съвсем леко наистина, но въпреки това й се стори, че е опърлил кожата й като пламък на свещ.

— Измийте се от прахта на пътищата и елате да хапнем.

Врата се затвори зад него, но Хенриета остана да стои неподвижна до прозореца. Даниъл разговаряше с нея както настойник с повереното му дете, но я докосна по съвсем различен начин, а в погледа му тя прочете нещо непроницаемо и загадъчно. Голяма тайна обгръщаше този мъж, почти толкова голяма, колкото и странното, тревожно вълнение, което я обземаше всеки път, щом се опиташе да си даде отговор на тази загадка.

Проклетата кранта не може да се справи с теглото ми си каза сър Джералд Ашби поне за десети път през изминалия час. Не биваше да праща Уетърби да го купи. Този човек просто не разбира от коне. Сър Джералд заби безмилостно шпори в хълбоците на животното, а когато то се опита да изпълни бруталната заповед, от мундщука му закапа пяна.

Сър Джералд отново изруга и се озърна гневно. Не понасяше този град. Оксфорд беше достатъчно отвратителен, но Лондон просто едно огромно, смрадливо свърталище на крадци. И къде, по дяволите, се беше сврял този Даниъл Дръмънд, покровител на недоразумението на име Хенриета? Писмото му беше доста учтиво, написано със сигурно перо, но и твърде неясно относно по-точните обстоятелства. Ако зависеше от сър Джералд, той спокойно щеше да остави нескопосаната си дъщеря безследно да изчезне. Но лейди Ашби реши, че Хенриета може все още да бъде насочена по правия път и ако не роди след девет месеца някое копеле, кой знае, може би ще успеят да убедят сър Реджиналд, че още е девствена. Можеха да измислят някаква история за посещение при роднини и ако успеят да накарат малката кучка да се държи прилично, може би все още не всичко е загубено. В нощта след венчавката загубата на девствеността можеше ловко да се прикрие.

Семейство Озбърн упорито твърдеше, че Уил няма нищо общо с изчезването на Хенриета, но сър Джералд и лейди Ашби знаеха, че не е вярно. През последните две години Хенриета беше полудяла да се омъжи за момчето и нито увещанията, нито камшикът успяваха да я вразумят и откажат. Ако наистина е успяла най-коварно да убеди момчето да я отвлече, това лесно можеше да се оправи. Нямаше съд в страната, който да не разтрогне брака между две непълнолетни деца, нарушили родителската воля. Така де, единственото, от което трябваше да се страхуват, беше появата на някое копеле.

— Ей, ти там! — извика сър Джералд на застанала на пътя жена. Тя държеше на ръце пеленаче, а друго, по-големичко, се беше вкопчило в полата й. — Да знаеш къде е „Червения лъв“?

— Малкият ще ви покаже пътя, сър — отговори жената и побутна може би петгодишното момченце. — Сам ще ви заведе, ваше благородие.

В това време Хенриета и Уил си седяха в специалната гостна и докато чакаха Даниъл да се прибере, играеха на табла. Като чуха откъм входа познатия глас, и двамата скочиха ужасени. Хенриета стана толкова рязко от стола, че таблата падна на пода. Момичето пребледня като платно и тръгна към вратата, притиснало ръка към устата. Как е могъл да я открие? Един единствен човек е могъл да я предаде и при тази мисъл краката й се подкосиха, а сърцето й лудо заби — защото й призля не по-малко отколкото от страха от баща й.

Вратата се блъсна в стената. Огромната фигура изпълни цялата рамка. Сър Джералд беше побеснял от гняв, а и двамата добре знаеха, че изобщо няма и да се опитва да се овладее.

— Курва! — Думата изкънтя през залятото от слънце помещение. Пантите на вратата изскърцаха, когато я затвори с ритник.

— Охо, и жалкият любовник бил тука! Двамата развратници в приятно прекарване насаме.

— Ама не, нищо подобно! — изпелтечи Уил. — Не сме направили нищо лошо…

— Да не си посмял да ме лъжеш, хлапако! Че ще ти дръпна такъв бой — докато си жив няма да го забравиш!

— Сър, нямате основание да обвинявате Уил в каквото и да било. — Хенриета си беше върнала дар слово и сега пристъпи към баща си.

— И ти ще си получиш заслуженото — отвърна й той с коварно тих глас. — Но първо ще се оправя с този нагъл нехранимайко.

— Не ви разрешавам да ме наричате така, сър. — Уил се надигна, пребледнял от гняв и обида, но само след миг лежеше превит на пода, запратен там от удар с юмрук, който едва не го лиши от съзнание. Уил си беше ударил брадичката в желязната решетка на камината и сега лежеше неподвижен до пламъците, които се издигаха от цепениците.