Джейн Фийдър - Безразсъдното ангелче

— За бога, Хенриета, как можахте да направите такова нещо! Как можахте толкова безразсъдно, толкова непредпазливо просто да изчезнете?

С вик на облекчение момичето се затича към посоката, откъдето идваше развълнуваният шепот.

— О, сър Даниъл! Вече се боях, че сте ме зарязали.

— Това щеше да е най-малкото, което заслужавате — отвърна гневно той. — Прекарах последните четири часа на върха на един дъб и само господ знае къде са сега Уил и Том, които пратих да ви търсят.

— Да, но пък донесох пропуск на всички — изтърси тя и напипа скъпоценния документ в жакета си. — Ето, вижте! Нали ви казах, че ще успея.

Даниъл гледаше като вцепенен документа.

— Но, как, по дяволите, успяхте?

— Нали вече ви казах, че мога да го направя.

За миг се възцари тишина. После се чу смях, отначало сдържан, после издаващ все по-голямо облекчение и възхищение от невероятната смелост. Даниъл вече се смееше високо и това пропъди и гняв, и страхове.

— Ще трябва да ми го разкажете по-подробно — каза той. — И без това ще се наложи да останем тук до утре, за да могат Уил и Том отново да се присъединят към нас.

Към края на разказа Хенриета вече едва си държеше очите отворени, а думите й все по-често биваха прекъсвани от сърцераздирателни стонове.

— Прощавайте, но просто заспивам. — Тя примижаваше като уморено котенце и Даниъл установи не за пръв път, че тя е всъщност едно много привлекателно девойче.

— Легнете си — каза той и постла конските чулове върху сеното. Хенриета се зави с тях и заспа още преди Даниъл да успее добре да я покрие.

Той коленичи до нея, сложил ръка на рамото й. Вдигна смутено вежди, когато прокара почти несъзнателно пръсти по нежните й, зачервени от съня бузи. Какво ли в това неопитомено малко същество, така го вълнуваше? Тази нощ Даниъл Дръмънд дълго не можа да потъне в заслужения си сън.

В края на септември групичката стигна в Лондон. Пропускът им свърши добра работа и Хенриета пак беше облечена като жена. Беше вдигнала и прибрала косата си под боне, каквито носят жените на занаятчиите, голям шал я пазеше от вятъра. Дрехите й трудно можеха да се нарекат връх на елегантността, но сър Даниъл беше настоял да е облечена колкото може по-скромно, а Хенриета помърмори малко и се подчини. Уил и Даниъл бяха свалили дантелените си яки и рицарските си ешарпи и се бяха преоблекли като търговци, миролюбиви граждани, които дори в тези трудни времена мислят само за печалбата си. Като почтен земеделец Том се движеше в ариергарда.

Още в самото начало на авантюристичното си бягство от дома, Хенриета се беше озовала в Лондон и там беше намерила Уил. Тогава огромният град й се бе сторил безкрайно вълнуващ и дори гадната смрад на конски изпражнения, гниещ боклук и каква ли не още гадост в каменните канавки не можа да помрачи радостта й. Сега се взираше отново в тази човешка маса, която се тълпеше и се блъскаше, ушите и пищяха от крясъците, звънците на уличните търговци, виковете и писъците откъм тъмните преки. Беше вечер, понесените сред това стълпотворение факли и фенери разкъсваха мрака. Заради тълпата конете бяха принудени да напредват по-бавно. Дрипави деца се промъкваха ловко между краката на минувачите, търсеха в боклуците нещо за ядене.

Сър Даниъл изглежда знаеше къде отиват и това правеше огромно впечатление на Хенриета, защото не можеше да си представи, че човек може да се оправи в този ужасен хаос. Минаха през една от седемте Лондонски порти с четириъгълни кули от двете й страни и стигнаха до квартала Олдързгейт. Даниъл насочи коня към тясна уличка и спря пред една страноприемница. Емблемата от ковано желязо на „Червения лъв“ се олюляваше със скърцане на вечерния вятър. Едно конярче дотича, за да се погрижи за конете.

— Хайде, елате, Мег Болт — засмя се Даниъл и помогна на момичето да слезе от коня. — Ако умирате от глад като мен, ще се зарадвате на вечерята.

— Дълго ли ще останем тук? — попита Хенриета, загледана в спретнатата къща с красив гредоред. Гласът й трепереше леко, защото въпросът съдържаше и втори, не по-малко важен: Какво ли ще стане сега с нея?

— Докато решим каква е поредната ни задача — отвърна й много точно Даниъл. — Тук вече никой няма да ни притеснява. А тъй като опасностите от пътуването вече са зад нас, би трябвало да се върнем към истинската си идентичност.

— Но вие не трябва ли да се приберете у дома и да видите как са децата? — продължи да пита Хенриета, впила несъзнателно нокти в дланите си.