Джейн Фийдър - Безразсъдното ангелче

— Конете са оседлани — извика Уил от двора.

— Идваме — отговори Даниъл. — Трябва да се отдалечим колкото може повече оттук — обясни той на Хенриета. — Надявам се, че ще издържите.

Три часа по-късно Хенриета трябваше да признае, че силите й са на свършване. Беше яхнала като мъж едрия черен кавалерийски кон и се опитваше с все сили да не се вкопчва в широкия гръб на Даниъл. Отначало лекият тръс беше дори приятен, но сега, когато умората скова мускулите и сухожилията й, момичето се чувстваше като в прииждащ прибой, а болките в рамото вече ставаха непоносими.

Бяха препускали напряко през полята, а навсякъде където се оказа възможно, се бяха крили в гори и зад плетища. Имаше и миг, в който всички затаиха дъх: отряд кръглоглавци минаваше от другата страна на плета и, приведени към земята, бегълците едва дишаха и се молеха от все сърце конете да не ги издадат с цвиленето си.

След този случай лицето на Даниъл стана по-навъсено. Единственият шанс да стигнат здрави и читави в Лондон беше очевидно като се крият денем и яздят нощем. Но това щеше да отнеме много повече време. Все пак Том, облечен така, че не се хвърляше в очи, можеше да влиза в селата и градовете, за да купи провизии или, ако стане нужда, да подкове някой от конете. Даниъл благодареше не за пръв път на небето за верността и привързаността, които бяха задържали Том до него.

Даниъл така беше потънал в мисли, че едва постепенно осъзна натиска върху гърба си. Хенриета се бе отказала от усилията да язди изправена.

— Хари? — извика той.

Тя тутакси се изправи.

— Извинете ме, сър, бях позадрямала. Но вече съм будна.

— Не мисля, че е вярно — каза Даниъл и погледна през рамо. — Та вие сте бяла като платно! — Той спря коня. Неразумно момиче! Защо не казахте нищо?

Укорът прозвуча по-скоро загрижено, но Хенриета беше толкова изтощена, че не го забеляза. Очите й бяха плувнали в сълзи и сега те потекоха неудържимо по бузите й.

— Това не е причина да плачете. — Даниъл скочи от коня, свали и Хенриета. — Рамото боли ли?

— Да. — Тя изпъшка отчаяно, опита се да се овладее, но после се строполи изведнъж на стърнището.

— Ще трябва да починем тук, сър, докато момичето се почувства по-добре. — Том огледа осветената от залязващото слънце нива. — Тук комай няма къде да се скрие човек.

— Виждам ей там напоителен ров. — Даниъл посочи с камшика противоположния край на нивата. — Встрани е от пътя, а и плетът все донякъде ще ни прикрива.

Даниъл вдигна внимателно присвилото се момиче на седлото, седна зад него и го притисна с една ръка към гърдите си.

— Облегнете се назад, Хари. Аз ще ви държа да не паднете.

— Сигурно сте много мил с децата си — каза Хенриета и се сгуши благодарно в сигурната му прегръдка. — Трябва да е много хубаво да имаш такъв баща.

Сър Даниъл погледна не особено доволен момичето. Тя наистина ли виждаше в него баща?

— Много далеч съм от мисълта, че съм достатъчно стар, та да мога да съм причина за появата ви на този свят — забеляза сърдито.

— Не, разбира се, че не — съгласи се уморено Хенриета. — Просто си мисля, че Елизабет и Нан много се радват да имат такъв баща. Не допускам да сте способен да ги принудите да се омъжат за някой гаден старик или да вярвате на всичко лошо, което би ви казала за тях мащехата им.

— Вашата мащеха не държи много на вас, така ли? — Бяха стигнали другия край на нивата и Даниъл обърна коня.

— Ужасно ме намрази — отговори Хенриета, — още щом ме видя, още щом престъпи прага на дома ни. Аз бях тогава на пет годинки.

Сър Даниъл скочи от коня, а момичето просто се остави да падне в разтворената му прегръдка.

— Вярно, че и аз не бях много мила с нея, но мисля, че тя е трябвало да се опита да разбере, че просто ме е страх, нали така? Тя беше на двайсет и шест, вдовица и доведе три деца. — Хенриета си разтри рамото и погледна надолу в рова. — Мислите ли, че е пресъхнал?

— Ами достатъчно. — Даниъл свали чантите от седлото. — Седнете и си почивайте. Не бих искал да оставаме тук прекалено дълго. — Той й помогна да слезе по късия склон и викна на Том: — Ако пуснеш конете да пасат без юзди, няма да привлекат внимание.

Той седна, опрял гръб на ската и изпъна крака.

— Всички ще се почувстваме по-добре след един час почивка, а опасността да ни открият е по-малка, ако яздим нощем. — Той затвори уморено очи. — Легнете и използвайте краката ми за възглавница. Ще ви е по-удобно и ще можете да си опрете гърба.

Хенриета го погледна колебливо, но сър Даниъл сякаш вече беше задрямал, пък и голата земя беше грапава и корава. Затова последва съвета му и се постара да се настани по-удобно. Залязващото слънце докосваше с лъчите си спуснатите й клепачи и я обгръщаше с топла червена тъмнина. Болезнената умора се превърна в леност. Мускулестите бедра под главата й внушаваха на Хенриета чувство на защитеност. И тя заспа.