Джейн Фийдър - Безразсъдното ангелче

Сър Даниъл сякаш избегна отговора и само хвърли на Хенриета странен поглед.

— Да, разбира се — каза бавно, наистина трябва да го направя. Но трябва и да науча каква глоба ще ми наложи парламентът.

— Ако не се разбере, че сте участвали в сражението при Престън, може и да не ви конфискуват имуществото — намеси се Уил.

Тази забележка сякаш накара Даниъл да се събуди с ужас от някаква замечтаност. Отмести колебливо погледа си от Хенриета.

— Надявам се, Уил. Но хайде да влизаме. Том ще се погрижи за конете.

На гостилничаря, който се приближи с безкрайни раболепни поклони, му бе наредено да приготви стаи за гостите и той заведе мистрис Ашби, племенница на сър Даниъл в стаичка на първия етаж, където, увери я, щяла да остане сама.

— Ако не желаете да ви притесняват по време на вечерята — предложи с непрекъснати поклони ханджията, — разполагам с чудесно проветрено помещение до коридора, а за жена ми ще е чест да ви приготви вкусна вечеря. В зимника ми отлежава и превъзходно бургундско.

— Да, това ще ни е приятно — каза сър Даниъл. — Ще можем ли след един час да вечеряме? Преди това трябва да обсъдя нещо с госпожа Ашби.

Той побутна Хенриета през прага и заключи здраво вратата зад себе си.

— Хари — каза той много сериозно, — обещайте ми да не напускате къщата, без да ме предупредите.

Момичето разглеждаше внимателно жилките по дъските на пода.

— Смятам, че дойде време, сър Даниъл, пътищата ни да се разделят.

— Бях вече сигурен, че мислите ви са поели в тази насока — каза той и усети, че почва да се ядосва. — Само че няма да стане, дете мое. Не можете да принудите клетия Уил да поеме отговорността за вас. Та той едва ли е способен себе си да отстоява. Освен това нямате пари…

— Да, но аз съм силна и мога да работя — заяви Хенриета и погледна сър Даниъл право в очите. — Ако Уил се колебае дали да се ожени за мен, ще се цаня за слугиня.

— И сигурно ще спите в кухнята върху сено. Я хайде без глупости.

— Аз няма да се прибера вкъщи — отсече категорично Хенриета. — Няма сила, която да ме накара да го направя.

Даниъл се погали замислено по брадичката и се позамисли, дали сега му е времето да каже на момичето истината. Предишния ден, докато прекосяваха Рийдинг, той беше изпратил писмо до сър Джералд Ашби в имението му в Тейм, с което му съобщаваше, че може да намери дъщеря си цяла и невредима в „Червения лъв“ в Алдерсгейт. Дълго и подробно го беше обмислял, преди да признае, че като човек на честта и той самият баща на две дъщери, просто няма друг избор. И сега, както и преди беше готов да удържи на думата си и да поеме грижата на момичето да не му се случи нищо лошо, но бъдещата му съдба трябваше да бъде решена заедно с неговия баща. Даниъл вече си представяше какво ще е това бъдеще, но дали ще може да се намеси, щеше да зависи от преценката за сър Джералд. Нямаше основание да смята, че е нещо по-друго от много строг глава на семейство, но в това можеше да се убеди едва след като се запознае лично с него. И все пак сега едва ли беше моментът да обсъжда с Хенриета този въпрос.

— Имайте ми доверие — каза вместо това. — И ми дайте дума, че няма да има други опити за бягство.

Хенриета отиде до прозорчето, от което се виждаше дворът. Имаше ли в момента друг избор, освен да се довери на Даниъл Дръмънд? Имаше ли и причина да не му вярва? В интерес на истината трябваше да признае, че мисълта да е тук без пукнат петак, беше наистина отвратителна. Тя, доскоро преливаща от енергия и с толкова планове за бъдещето, сега беше зависима и сякаш парализирана. Обстоятелствата се бяха променили толкова непредвидено от мига, в който напусна, толкова радостна, с каруцата на някакъв търговец, имението на своя баща. Тогава беше повече от сигурна, че с няколко насърчаващи думи ще склони Уил да я открадне. Но той се оказа смайващо неподатлив. Дали сега, в Лондон, няма да успее най-сетне да го убеди?

— Не мога да продължа да съм ви в тежест, сър Даниъл — каза най-сетне навъсено. — Бяхте наистина чудесен приятел, но…

— О, Хари, що са глупости! — възкликна Даниъл. — Ако не бяхте вие, сега сигурно щях: да гния в някой затвор на кръглоглавците. Тъй че наистина нищо не ми дължите.

Бузите й пламнаха и тя радостно му се усмихна.

— Много мило от ваша страна, че го казахте.

— Но е самата истина. — Той направи крачка към нея и я погали по косата. — Хайде, дайте ми дума.

Нежното му докосване, топлината в черните му очи, сподавеният смях в гласа му — всичко това въздейства силно на Хенриета. Вече имаше чувството, че не бива да се бои от нищо на света.