Джейн Фийдър - Брачно предложение

Арабела взе наметката. Наистина необходима предпазна мярка. Разликата между нея и Джак в моментната му маскировка беше почти комична.

— Благодаря. — Уви се в наметката и внимателно вдигна качулката, за да не размести сламената шапка и въпреки това да скрие сапфирите. Джак й кимна и тя го последва навън.

Колата на Марсел, макар и не изискана карета, беше почти чиста. На капрата беше метнато одеяло, за да държи мръсотията далеч от чувствителни задни части. Не се виждаха нито картофи, нито дивеч. Конят, който стоеше спокойно между оките, изглеждаше здрав и як.

— Аз ще се возя отзад — каза Марсел и подаде юздите на Джак. — В случай че стане нещо неприятно. — Без да изчака съгласието на приятеля си, той скочи отзад в каручката и се сви в един ъгъл, без да забрави да се покрие с парче платно.

Джак вдигна Арабела на дъската. Тя подреди полите си с бързи и точни движения, които го накараха да се усмихне. Метна се на седалката до нея и изплющя с юздите.

Минаха по оживените улици на Париж, прекосиха реката, преминаха покрай Лувъра и Тюйлери. Двата големи комплекса изглеждаха занемарени, градините на Тюйлери бързо подивяваха. Арабела си спомни разказите за клането на швейцарската гвардия и извърна поглед. Не погледна и когато минаха покрай големия площад в края на комплекса, където стоеше гилотината. Колата се вля в потока от превозни средства, без да привлича ненужно внимание. Арабела, която усещаше тежестта на кесията в скута си, беше благодарна за скриващата я наметка.

Стигнаха до улица Сен Оноре и Джак спря пред внушителна къща с двоен портал. Без съмнение беше принадлежала на благородническо семейство, а сега бе преминала в ръцете на новата републиканска аристокрация. Джак се усмихна презрително. Ако Форе се е издигнал до такива висоти, явно е знаел съвсем точно кого да подкупи и на кого да услужи.

— Няма да вляза в двора — рече тихо той. — Форе знае за посещението ти и вратарят ще те пропусне без много въпроси.

Арабела свали наметката и скочи от колата.

— Ще ме чакаш ли тук?

— Естествено. Ако не се появиш до половин час, ще дойда да те взема.

Тя поклати глава.

— Няма да стане нужда. Лейди Дънстън знае какво да прави. — Погледна с усмивка към него и се опита да го успокои. Страхът и отчаянието личаха във всяка линия на лицето му и в дълбините на очите, където бушуваше буря като в зимно море. Никога не го беше виждала такъв — досега винаги беше успявал да крие чувствата си под безгрижна фасада. Нищо не беше в състояние да разтърси тази фасада. Даже когато изчезваше в своя мрачен свят, оставаше спокоен и не се издаваше. А днес беше отворен като прясна рана.

Метр Форе беше розов и тлъст, самодоволен и надменен. Когато съобщиха за лейди Дънстън, той се надигна небрежно иззад елегантното си писалище в стил Луи XV.

— Лейди Дънстън… очарован съм. — Застана пред нея и се поклони, после й подаде ръка. — Съобщиха за посетителка, но нямах представа, че е толкова прекрасна… — Огледа я от глава до пети и малките кафяви очи засвяткаха, когато погледът му спря върху сапфирените обици.

Носеше традиционната черна адвокатска одежда, но панталонът и жакетът бяха от най-фино кадифе. Ризата му беше обшита с белгийска дантели, жилетката — избродирана със златни цветя. Токите на обувките и копчетата бяха от сребро. Посивялата коса бе грижливо накъдрена и намазана с помада, а когато се приближи към Арабела, тя усети натрапчив аромат на гардении и мускус.

Подаде му ръката си в тънка ръкавица, но си спести реверанса. Аристократките не правеха реверанс пред правистите, дори да имаха висок ранг при новия режим.

— Метр Форе… много се радвам да ви видя…

— Моля, седнете, милейди. Желаете ли чашка шери? Или чай? — Той побутна към нея крехък позлатен стол.

— Шери, благодаря. — Арабела седна и подреди полите си, като умело скри торбичката отстрани в дошлите на полата.

Форе позвъни за шери и спря пред нея, триейки ръце. Наблюдаваше посетителката си с видимо възхищение.

— Денят е прекрасен — отбеляза самодоволно. — Може би е малко топло.

— Според мен не — отвърна тя с невинна усмивка. Влезе слуга с табла, Форе наля шери и тя отпи от чашата си, благодарна, че ще си вдъхне малко смелост. Въпреки комплиментите и ласкателствата му тя усещаше, че не може да му има доверие. Очите му бяха твърде малки и твърде приближени. Прокурорът Форе беше коварна личност.

Той се отпусна в един също толкова крехък стол насреща й и дебелите му бедра го препълниха. Той кръстоса крака и кимна доволно към блестящите си токи, след което каза: