Джейн Фийдър - Брачно предложение

— Да, да, знам какво трябва да кажа — прекъсна го Арабела, обърна се към него и сложи ръце на гърдите му. — Знам, че сега си в ада… че ти е безкрайно неприятно да оставиш друг да води играта, но човек трябва да използва инструментите, които с му подръка. — Усмихна му се и плъзна палец по устата му. — Не забравяй, че играчът си ти. Ти си този, който знае коя стратегия е най-добрата — кога трябва да се оттеглиш почтено и кога да преминеш в атака.

Той стисна котката й толкова силно, че тя едва не изплака от болка.

— Никога не съм оставял друг да играе играта ми.

— Знам това. Но днес трябва да го направиш.

И той го знаеше. Пусна я и посвети вниманието си на преобразяването й. Само след половин час Арабела изглеждаше неузнаваема в кремавата рокля с тъмен ешарп. Красиво драпирано шалче скриваше гърдите й, косата беше навита на руло на тила. Носеше сламена шапка, стегната под брадичката с панделки в цвета на ешарпа. Меки ръкавици и ниски обувки от козя кожа допълваха тоалета й. Не бе взела никакви скъпоценности и сега се чувстваше странно без колие и обици — липса, която само преди година изобщо не усещаше в родния Кент.

Джак я измери с внимателен поглед и кимна одобрително. После извади от пътната си чанта кожена торбичка и я отвори. Върху сламеника се изсипа поток монети.

Арабела гледаше смаяно купчината блестящи ливри, суверени и гвинеи. Откъде Джак има толкова много монети? Никой банков чек не можеше да се мери с въздействието на златото.

Джак подреди монетите на купчинки и отдели първо ливрите.

— Първо ще дадеш на Форе ливри — обясни той, после прибави шепа гвинеи и затвори торбичката.

— Къде да я прибера? — попита безпомощно тя. Някога можеше да я пъхне под кринолина или да я закрепи на сребърна верижка за талията. Леките дрехи, които носеше днес, не предлагаха скривалища, нямаха и колан за окачване.

Джак я огледа замислено.

— Не е особено прилично, но единственият начин е да я носиш на китката си като вечерна чантичка — каза той най-после. И я дръж здраво.

Той й подаде торбичката и тя изпълни предложението му. Торбичката беше доста голяма, за да изчезне напълно в ръката й, но поне се носеше удобно.

— Има и още нещо. — Джак извади от пътната си чанта копринена торбичка, отвори я и й показа чифт безупречно красиви сапфирени обици. — Почакай, ще ти ги сложа. — Закрепи телчетата на ушите й и обясни — Ще му ги дадеш едва когато ти стане ясно, че е неизбежно. Може би Форе ще насити алчността си с парите. Ще прибере своя дял и ще използва останалото за подкуп.

Лицето му изглеждаше почти грозно, очите му отново бяха станали непроницаеми, но този път Арабела не се почувства засегната. Това нямаше нищо общо с нея. Тя кимна и зачака.

След малко Джак продължи:

— Когато разбереш, че той иска още, ще му дадеш обиците. Трябва да изглежда, сякаш…

— Джак, скъпи, мисля, че знам как да разиграя картите си. Когато сваля тези бледи пламъчета, които блестят на ушите ми, той ще повярва, че съм му дала последните остатъци от богатството си.

— Значи се разбираме — отвърна бързо той и се обърна към стълбичката. — Надявам се Марсел вече да е приготвил колата.

Арабела го последва долу, като внимаваше да не стъпва върху края на роклята си. Колкото и да беше скромна, щеше да изглежда не на място в примитивната кухня. Като я видя, Терез се усмихна, а Жан-Марк избухна в смях:

— Лъскава като прясно изсечена ливра.

Арабела направи реверанс.

— Много ви благодаря, мосю.

— Внимавайте какво говорите! — изсъска Терез.

— Гражданино — поправи се Арабела. — Това беше шега, гражданко Терез. Знам как да говоря. — Тонът й беше доста остър. Чувството, че я приемат като неопитна начинаеща, никак не й харесваше. Не й беше приятно да я смятат за човек, който има нужда от указания и когото трябва да държат под око, за да не направи грешка. Нима сутринта не я бяха затворили в заплашителния мрак на в Льо Шатле?

— Терез не искаше да каже това — намеси се Джак.

— Не, наистина не — кимна жената. — Но ние сме се научили, че едно необмислено изказване може да означава заплаха за живота, мадам. Не бива да ни се сърдите, че сме предпазливи.

Арабела вдигна рамене.

— Не се сърдя, Терез. Знам, че сте длъжни да спазвате правила, които аз още не познавам. Но ви уверявам, че никога, при никакви обстоятелства няма да предам някого от вас.

Терез се усмихна и показа облекчението си.

— Знаем, мадам. Мислите ни ще ви съпровождат. — Тя се обърна към шкафа в дъното на кухнята и извади вълнена наметка с качулка. — Сложете я, моля. Роклята ви ще направи впечатление, да не говорим за обиците.