Ф. Фицджералд - Отсам рая

Въпросът кой път ще поеме бъдещето ми е поставен върху блюдата на везните. Само между нас да си остане, но не е изключено в близките осем месеца върху моята недостойна глава да кацне алената кардиналска шапчица. Така или иначе, имам желание да се сдобия със свой дом в Ню Йорк или Вашингтон, където ти ще можеш да идваш в почивните си дни.

Еймъри, щастлив съм, че и двамата сме живи. Тази война лесно можеше да сложи край на славния ни род. Но що се отнася до брака, ти сега преживяваш най-опасния период в живота си. Може да ти се случи да се ожениш бързо, а да съжаляваш дълго. От това, което ми пишеш за настоящото плачевно състояние на финансовите си работи, виждам, че желанието ти, естествено, е неосъществимо. Все пак, съдейки за теб с обичайната си мяра, бих казал, че в близката година ти предстои емоционална криза.

Непременно ми пиши. Чувствам, че съм обезпокоително неосведомен за теб.

Дълбоко и искрено твой

Само седмица след получаването на писмото тяхното мъничко домакинство стремително се разпадна. Непосредствената причина беше сериозното и вероятно неизлечимо заболяване на майката на Том. Така че те оставиха мебелите на склад, поръчаха да се даде квартирата под наем от тяхно име и тъжно си стиснаха ръцете на гара Пенсилвания. Еймъри и Том сякаш се сбогуваха навеки.

Почувствал се дълбоко самотен, Еймъри отстъпи на импулса си и пое на юг с намерението да се присъедини към монсеньор във Вашингтон. Разминаха се само за два часа и след като реши да прекара няколко дни с един полузабравен дядо, Еймъри прекоси тучните поля на Мериланд и спря в околията Рамили. Но вместо за два дена престоят му продължи от средата на август почти до края на септември, защото в Мериланд срещна Елинор.

Години след това, помислеше ли за Елинор, Еймъри сякаш чуваше отново стон на вятър и усещаше ледени острия да се забиват през сърцето му чак до гърба. В нощта, когато отяздиха до върха на хълма и видяха студената луна да препуска през облаците, той невъзвратимо изгуби още една част от себе си, а когато я изгуби, изгуби и способността си да жали за нея. Може да се каже, че с Елинор злото за последен път припълзя до Еймъри под маската на красотата. Елинор бе последното неземно тайнство, което диво го омая и пръсна душата му на отломки.

С нея въображението му вилнееше и тъкмо затова се изкачиха на най-високия хълм и гледаха как злата луна върлува над тях, защото знаеха, че виждат един в друг дявола. Елинор! Присъни ли се тя на Еймъри? След като отмина всичко, техните призраци продължиха играта си, но вдън душа и двамата се надяваха, че повече няма да се срещнат. Дали го претегляше безмерната тъга в очите й или собственото му отражение във великолепната яснота на ума й? Друго преживяване като това с Еймъри тя няма да изпита в живота си и ако прочете тези редове, ще каже: „И Еймъри не ще изпита друго преживяване като това с мен.“

Но няма да въздъхне, както и той няма да въздъхне.

Веднъж Елинор се опита да изрази духа на случилото се върху хартия:

Скараха се страшно, защото Еймъри твърдеше, че „море“ и „съзрем“ не могат да се използуват като рима. А после Елинор измисли част от друго стихотворение, за което не можа да намери начало:

Елинор буйно ненавиждаше Мериланд. Тя принадлежеше към най-старото от старите семейства в околията Рамили и живееше с дядо си в грамадна мрачна къща. Родена бе и бе отраснала във Франция… Но аз сякаш ме започвам както трябва. И ще опитам друго начало.

Както обикновено, Еймъри се отегчаваше на село. Излизаше на дълги разходки сам — бродеше покрай царевични ниви, декламираше на глас „Улалюм“ и при-ветстваше Едгар По за пропиването му до смърт сред усмихнатото благополучие. Един следобед се зашля няколко мили навътре по непознат път, после се подведе по лошия съвет на някаква негърка, свърна през една гора… и окончателно се загуби. Тъкмо тогава прелитаща буря реши да се изсипе, за огромна негова досада небето почерня като смола и през дърветата, ненадейно преобразени в стаени привидения, заплющя дъжд. От далечината се затъркаля гръм, злокобно изтрещя в дефилето и се разпиля в заглъхващи откоси през гората. Той се препъваше като ослепял напред, душеше за излаз, докато накрая през мрежата от преплетени клонаци зърна процеп сред дърветата, където нескончаемите мълнии осветяваха открито пространство. Прибяга до окрайнината на гората и се подвоуми дали да прекоси полето, за да подири подслон в къщата, белязана от светещата точица в дъното му. Беше само пет и половина, но той виждаше едва на десет крачки пред себе си, освен когато светкавиците оголваха всичко наоколо в ярки и страшни очертания.