Ф. Фицджералд - Отсам рая

— А литературата? — подсети го Том.

— Бедата е, че се раздвоявам — когато седна да пиша разказ, обзема ме страх, че пиша, вместо да живея, през цялото време си мисля, че може би животът ме чака и японската градина на „Риц“ или в Атлантик Сити, или в свърталищата на Ийст Сайд… А и изобщо — продължи той, — липсва ми съдбовният тласък. Исках да бъда обикновено човешко същество, но момичето, което си избрах, не можа да погледне от моя ъгъл.

— Ще си намериш друго.

— Боже мой! Как си го представяш ти? Остава само да ми кажеш, че „ако момичето е струвало да се бориш за вето, щяло е да те изчака“. Не, господине, момичето, за което наистина си струва да се бориш, няма да чака никого. Ако мислех, че ще дойде друга, щях да загубя последните отломки от вярата си в човешката природа. Може би ще се развличам, но Розалинд беше единственото момиче на света, което можеше да ме задържи.

— Хубаво — прозя се Том, — играх ролята на твой душеприказчик точно един час по часовник. Все пак се радвам да видя, че отново започваш да храниш яростни възгледи за нещо.

— Да — съгласи се неохотно Еймъри. — И въпреки това стомахът ми се свива, когато видя щастливо семейство…

— Щастливите семейства се стараят да предизвикат тъкмо такова усещане у хората — цинично го успокои Том.

Имаше и дни, в които Еймъри бе слушателят. Това ставаше, когато Том, обгърнат в облаци дим, настървено съсичаше американската литература. Думи не му стигаха.

— Петдесет хиляди долара на година — крещеше топ. — Боже мой! Чуй ги само кои са, слушай: Една Фърбър, Гъвърнър Морис, Фани Хърст, Мери Робъртс Райнхарт — един от тях не е родил разказ или роман, който ще се помни след десет години. И тоя нещастник Коб — за мен той не е нито умен, нито забавен — пък едва ли е и за някой друг освен за издателите си. Рекламата направо го е ударила в главата. И… о, Харолд Бел Райт, а, и Зейн Грей…

— Правят каквото могат.

— Не, дори това не правят. Някои от тях умеят да пишат, но не си дават труда да седнат и да завършат един честен роман. Но съм съгласен с теб, че повечето не могат и да пишат. Струва ми се, че Рупърт Хюс полага усилия да обрисува правдива мащабна картина на американския живот, но неговият стил и зрителният му ъгъл са направо варварски. Ърнест Пул и Дороти Канфийлд също се опитват, но тях пък ги спъва пълната липса на чувство за хумор; те поне сгъстяват писанията си, а не ги разтеглят до прозирна тънкост. Всеки писател трябва да пише всяка своя книга така, като че ли в деня, в който ще я завърши, ще му отсекат главата.

— В буквален или в преносен смисъл?

— Не ме отвличай! Та, на някои от тях, изглежда, не им липсва културна подплата, известна интелигентност и немалка литературна сръчност, но те просто не желаят да пишат честно; оправдават се, че няма публика за добрата литература. А защо тогава, по дяволите, половината от тиражите на Уелс, Конрад, Голсуърди, Шоу, Бенет и останалите са разпродават в Америка?

— А харесва ли малкият Томи поетите?

Том се предаде. Отпусна ръце и те безсилно увиснаха отстрани на креслото, а той тихо изсумтя.

— В момента пиша сатира за тях, сложих й заглавие „Бостънските бардове и Хърстовите рецензенти“ 43 43 „Бостънските бардове и Хърстовите рецензенти“ — иронична парафраза на сатирата на Байрон „Английските бардове и шотландските рецензенти“ (1808), насочена срещу маститите авторитети в английската литература от онова време — поетите от „Езерната школа“ — и преди всичко срещу Уилям Уърдсуърт. В края на XIX и началото на XX век Бостън е център на групата на така наречените литературни „брамини“ — поети и критици, последователи на европейската литературна традиция. Периодиката, издавана от вестникарския концерн на Уилям Рандолф Хърст (1863–1951), има репутацията на „жълта преса“. .

— Я да чуем — нетърпеливо го подкани Еймъри.

— Написал съм само последните строфи.

— Нищо, модерно е така. Дай да чуем края, ако е смешен.

Том измъкна сгънат лист от джоба си и зачете на глас, подчертавайки паузите, за да стане ясно на Еймъри, че е в свободен стих:

Еймъри се превиваше от смях.