Ф. Фицджералд - Отсам рая

Изпитваше желание да се види с монсеньор Дарси, комуто бе писал при завръщането си, но не бе получил отговор от него. Съзнаваше обаче, че едно посещение при монсеньор ще доведе до изповед за Розалинд, а само мисълта за повторно преживяване чрез думите го смразяваше от ужас.

Търсейки близостта на сдържани хора, той си спомни за мисис Лорънс — интелигентна и достойна дама, приела католичеството и дълбоко предана на монсеньор.

Един ден й се обади по телефона. Да, тя прекрасно си го спомня; не, монсеньор не се намира в града, струва й се, че е в Бостън; обещал е, щом се върне, да отиде при нея на вечеря. А защо Еймъри не мине тия дни да обядват заедно?

— Реших, че трябва да наваксам пропуснатото, мисис Лорънс — каза той двусмислено, когато се появи у тях.

— Монсеньор беше тук миналата седмица — със съжаление отбеляза тя. — Искаше да ви види, нещо се тревожеше за вас, но беше забравил адреса ви вкъщи.

— Да не би да си е помислил, че съм нагазил в болшевизма? — попита Еймъри заинтригуван.

— В момента монсеньор е много потиснат.

— Защо?

— Заради Ирландската република. Смята, че не й достига чувство за собствено достойнство.

— Тоест?

— Когато пристигна ирландският президент, монсеньор замина за Бостън и страшно се разстрои, защото членовете на комитета по посрещането на президента през цялото време, докато пътували с него в колата, току го прегръщали.

— Разбирам го.

— Разкажете ми какво ви направи най-силно впечатление, докато бяхте в армията. Изглеждате малко състарен.

— Това е от друга, по-опустошителна битка — отвърна той и неволно се усмихна. — А що се отнася до армията, какво да ви кажа, открих, че физическата смелост зависи до голяма степен от физическата форма на мъжа. Установих, че не съм нито повече, нито по-малко храбър от всеки друг човек — а преди това се страхувах да не се окажа слаб.

— И какво още?

— Стигнах до извода, че човек може да издържи всичко, ако свикне с него, и се представих отлично на психологическия тест.

Мисис Лорънс се засмя. Еймъри изпитваше огромно успокоение в този дискретен дом на Ривърсайд Драйв, далеч от гъмжилото на Ню Йорк и от усещането, че в тясно пространство многолюдието издишва огромни количества въздух. Мисис Лорънс му напомняше Биатрис не с темперамента, а със съвършеното си изящество и с чувството за достойнство. Къщата, обстановката, сервирането на обеда ярко контрастираха с онова, което бе виждал в пищните палати из Лонг Айланд, където прислугата бе тъй натрапчива, че се налагаше буквално да бъде отстранявана, и дори с по-традиционните домове на семействата, приобщили се към „Юниън Клъб“. Той се запита дали този дух на сдържана уравновесеност, тази изисканост, в които усещаше нещо неамериканско, се бяха предали на мисис Лорънс от нейните предци — заселници в Нова Англия, или бяха придобити по време на дългите й пребивавания в Италия и Испания.

Две чаши вино „Сотерн“ му развързаха езика и се разприказва, както сам усети, със старата си обаятелна живост за религия, литература и за застрашителните явления в обществената система. Очевидно на мисис Лорънс й бе приятно и нейният интерес бе изцяло насочен към нагласата на неговия ум, а той горещо искаше умът му отново да привлича хората — след време можеше да се превърне в приветлива обител и за самия него.

— Монсеньор Дарси и до днес гледа на вас като на свое превъплъщение и смята, че в края на краищата вашата вяра ще се избистри.

— Може и да стане — съгласи се той. — Засега обаче съм по-скоро езичник. Просто за моята възраст религията като че ли няма никакво отношение към живота.

След като си тръгна от дома й, той закрачи по Ривърсайд Драйв удовлетворен. Интересно бе отново да обсъжда теми като младия поет Стивън Винсънт Бенет или Ирландската република. Заради злостните взаимни обвинения между Едуард Карсън и съдията Кохалан ирландският въпрос напоследък съвсем му бе опротивял, а едно време келтските черти в характера му бяха стълбовете на неговата лична философия.

Изведнъж почувства, че в живота има още много работи, стига само това съживяване на старите интереси да не означаваше ново отдръпване — отдръпване от самия живот.

— Аз съм безкрайно стар и безкрайно отегчен, Том — каза един ден Еймъри, изтягайки се непринудено в удобната прозоречна ниша. Той винаги се чувстваше най-естествено в излегнато положение. — Ти беше забавен, преди да започнеш да пишеш — продължи. — А сега си спестяваш всяка мисъл, ако смяташ, че става за печат.