Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Значи според теб отсега нататък изобщо няма да има световни герои с трайна слава?

— Ще има — в историята, но не и в живота. Днес Карлайл много би се затруднил да събере материал за нова глава на „Героят като велик човек“ 42 42 Томас Карлайл (1795–1881) — английски писател от викторианската епоха. Тук авторът има предвид неговата студия „Герои, култът към героите и героичното в историята“ (1841), в която се развива тезата, че историята се създава не от народите, а от велики личности .

— Продължавай. В настроение съм да слушам.

— Хората днес не жалят усилия да повярват във вождове, но тия усилия са жалки. Едва някой реформатор или политик, или войник, или писател, или философ си извоюва популярност — някой Рузвелт, Толстой, Уд, Шоу, Ницше, — и борещите се течения на унищожителната критичност го подкопават. Боже мой, никой човек в наше време не е в състояние да удържи славата. Тя е най-сигурният път към забвението. На хората им омръзна до смърт, когато започнат да им набиват в главата ден след ден едно и също име.

— Излиза, че хвърляш вината за всичко върху пресата?

— Естествено. Погледни само себе си; ти работиш в „Ню Демокраси“, смятан за най-меродавния седмичник в страната ни, който четат силните на деня и разни други. И в какво се състои твоята работа? Ами в това да изказваш възможно най-умните, интригуващи, блестящо язвителни мнения за всяка личност, доктрина, книга или политика, която ти поръчат. Колкото по-ярко разнищваш подробностите, колкото повече жлъчна скандалност впръскваш в темата си, толкова повече пари ти плащат и толкова повече хора грабят изданието. Ти, Том Д’Инвилиърс, елин погубен Шели, изменчив, повратлив, умен, безпринципен, представяш критичното съзнание на нацията… о, не възразявай, картината ми е позната. И зз пишех рецензии за книги в университета, за мен също беше рядко удоволствие да определям най-новото, честно, съвестно усилие за излагане на дадена теория или на средство за измъкване от положението като „навременна добавка към лекото ни лятно четиво“. Хайде, признай си, не е ли така?

Том се разсмя и Еймъри продължи тържествуващо:

— Ние искаме да вярваме. Младите учени се опитват да вярват в стари авторитети, избирателите се опитват да вярват в своите конгресмени, страните се опитват да вярват в своите държавници, но не могат. Твърде оглушително е многогласието, твърде щедро се сее нелогична, неаргументирана критика. А най-лош е случаят с вестниците. Всеки богат ретрограден дъртак с оня особено алчен користолюбив манталитет, който ние наричаме финансов гений, може да стане собственик на вестника, превърнал се в интелектуалния хляб и вода на хиляди уморени, забързани хора, хора, прекалено уплетени в мрежата на модерния начин на живот, за да преглъщат друго освен премляна храна. За два цента гласоподавателите си купуват политически възгледи, предразсъдъци н мироглед. След една година идва нова политическа банда или нов собственик на вестника и вследствие: още по-голямо объркване, повече противоречия, внезапно нахлуват нови идеи, размесват се със старите, откъсват се от тях и противниците вече са насреща…

Замлъкна само за да си поеме дъх.

— Затова се зарекох да не изпиша буква черно на бяло, докато идеите ми или не се прояснят, или окончателно не се простя с тях. Достатъчно грехове тежат на душата ми, та на туй отгоре да пускам в главите на хората опасни, плиткоумни словоблудства. Мога само да объркам някой нещастен безобиден капиталист да потърси съзаклятничество с бомбата или някой наивен неукрепнал болшевик да се забърка с картечната лепта…

Том взе да става все по-неспокоен под откосите на този пасквил, прицелващ се в сътрудничеството му с „Ню Демокраси“.

— Но каква е връзката на всичко това с твоето отегчение?

Еймъри смяташе, че е съществена.

— А къде е моето място във всичко това? — запита той. — Каква е ползата от мен? Да оплодявам нацията? Американските романи създават впечатлението, сякаш на нас ни внушават да вярваме, че „здравият американски младеж“ между деветнайсет и двайсет и пет е изцяло асексуален животински вид. А истината е, че колкото по-здрав е той, толкова по-невярно е това. Единственото спасение да не те смели машината е да си намериш всепоглъщащ интерес. Е, войната свърши. А твърде силно вярвам в отговорността на писателя, за да се разпиша точно сега. Що се отнася до деловия живот — той е ясен: няма отношение към нищо в този свят, което ме интересува, освен нездравата, чисто утилитарна връзка с икономиката. Ако прекарам предстоящото и най-хубаво десетилетие от живота си, загробен в някоя кантора, онова, което ще науча там, ще ме обогати интелектуално колкото един долнопробен филм.