Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Печелиш железен медал. За наглостта на последните два стиха те каня на обед.

Еймъри не беше изцяло съгласен с унищожителното обругаване, на което Том подлагаше американските писатели и поети. Допадаха му и Вейчъл Линдси 44 44 Вейчъл Линдси (1879–1931) — американски поет демократ, чието творчество е силно повлияно от индианския и негърския фолклор , и Бут Таркингтън и се възхищаваше от добросъвестното, макар и колебливо художествено майсторство иа Едгар Ли Мастърс.

— Това, което не мога да понасям, е идиотското лигавене от рода на: „Аз съм бог — аз съм човек — яздя ветровете — виждам през мъглите — аз съм сетивото на живота.“

— Отвратително!

— И ми се иска американските прозаици да се откажат от опитите си да представят бизнеса в романтична светлина. На никого не му се четат подобни работи, освен ако бизнесът не е престъпен. Ако тази тема беше интересна, хората щяха да си купуват биографията на Джеймс Дж. Хил 45 45 Джеймс Джеръм Хил (1838–1916) — американски финансист, допринесъл за развитието на железопътната мрежа. Собственик на банки , а не тия безкрайни канцеларски трагедии, дето все опяват за пораженията от дима.

— И тъгата! — вклини се Том. — Още един любим мотив, макар че, трябва да призная, монопола за него държат руснаците. Нашият специалитет са историите за момиченца, които си чупят гръбнаците, а после ги осиновяват навъсени еснафи, защото усмивките не слизали от лицата на момиченцата. Човек просто да си помисли че сме нация от жизнерадостни инвалиди и че обичайната кончина на руския селянин е самоубийството…

— Шест часът е — каза Еймъри, като погледна часовника си. — Гощавам те с богата изискана вечеря за твоите ранни избрани издания.

Юли изнемогва с последната си жарка седмица и в нов пристъп на неспокойствие Еймъри осъзна, че са изминали едва пет месеца от запознанството му с Розалинд. А за него беше вече трудно да си представи онова момче с волно сърце, което бе слязло от военния транспорт, страстно жадно да се хвърли в авантюрата на живота. Една нощ, когато през прозорците на неговата стая прииждаше тегнещ обезсилващ зной, той се бори няколко часа в напразни усилия да увековечи сладката болка на ония дни.

Улиците на февруари, обветрени от тази нощ, довяват непонятни раздробени групи влага, трупат по измити тротоари мокър сняг — петната греят под фенерите подобно златна грес, излята от божествена машина там в часа на топенето и звездите.

Странни групи влага — в тях трептят очи на множество хора, в тях гъмжи живот, породен в полусън… О, аз бях млад тогава, аз веднага можех да се върна пак при теб, най-съвършена, най-красива, и да вкусвам сладки, нови незапомнени мечти от твоите устни.

…Звън преряза среднощния въздух — тишината бе вече мъртва, а звукът все още нероден — Животът като лед бе разложен! — един кристален тон, и ти изгряваш лъчезарна, бледа… и се пуква пролетта. (Висулки се смаляват по капчуците и променен градът замира.)

Мислите ни над стрехите бяха заскрежената мъгла, целуваха се двата наши призрака високо над слепени жици — ехо от злокобен смях отекна, отшумя — остана само празната въздишка по младежките желания; тъга и разкаяние остана от любимите неща, остана люспата, огромна и отронена от любовта.

В средата на август пристигна писмо от монсеньор Дарси, пред очите на когото очевидно бе изникнал адресът на Еймъри.

Скъпо мое момче,

Твоето последно писмо ми бе достатъчно, за да се разтревожа за теб. Все едно, че не си го писал ти. Четейки между редовете, се досещам, че свързването ти с онова момиче те е направило нещастен, и виждам, че си изгубил романтичното си чувство към живота, което притежаваше преди войната. Правиш голяма грешка, ако мислиш, че човек може да е романтик, без да има религия. Понякога си мисля, че за нас с тебе тайната на успеха, когато го постигаме, се крие в мистичния елемент, който носим в себе си; в нас приижда нещо, което уголемява същността ни, а когато се отдръпне, същността ни се смалява. Последните ти две писма бих нарекъл посърнали. Внимавай да не се изгубиш в същността на друг човек, независимо мъж или жена.

В момента ми гостуват негово високопреосвещенство кардинал О’Нийл и епископът на Бостън, така че ми е трудно да откъсна време за писма, но много искам да дойдеш при мене по-нататък, макар и само за събота и неделя. Тази седмица трябва да отида във Вашингтон.