Ф. Фицджералд: Нежна е нощта

Пътят следваше бреговата линия на Цюрихзее, след това навлезе в плодородни земи, пасища и леки възвишения, с накацали по тях дървени вили. Слънцето изплува в безбрежната синева на небето — пред тях се разстилаше типичната засмяна швейцарска долина, изпълнена с приятен шепот и звуци, с хубаво, свежо ухание на здраве и бодрост.

Клиниката на професор Домлер се състоеше от три стари и две нови сгради, разположени между едно малко плато и езерния бряг. При основаването й преди десет години тя беше единствената модерна клиника за душевноболни; случаен наблюдател, който я погледнеше с непрофесионално око, едва ли би се досетил, че вижда убежище за хора, загубили душевното си равновесие, станали непълноценни или опасни за другите, макар че две от сградите бяха оградени — впрочем стените не изглеждаха толкова високи, колкото бяха в действителност, защото линията им беше смекчена от пълзящите растения по тях. Беше слънчево и навън няколко мъже прехвърляха сено с вили; тук-таме, след като колата навлезе в района на клиниката, се забелязваше по някой пациент да се разхожда по пътеките, следван от болногледачка, бялнала се като бяло знаме.

Франц въведе Дик в кабинета си и му се извини, че ще се върне след половин час. Останал сам, Дик закрачи из стаята и се опита да доизгради представите си за Франц, съдейки по безпорядъка на бюрото му, по собствените му книги и по книгите, притежавани или написани от баща му и дядо му; по окачената на стената голяма кафеникава снимка на баща му — израз на швейцарската синовна почит. В стаята беше задушно. Дик отвори френския прозорец и вътре нахлу сноп слънчева светлина. Внезапно мисълта му отскочи към младата пациентка.

За осем месеца беше получил от нея около петдесет писма. В първото тя се извиняваше, обясняваше, че е чула как в Америка момичетата пишат писма на непознати войници. Била научила името и адреса му от доктор Грегъри и се надявала, че той няма да се сърди, ако от време на време му пише по някое писмо, за да му пожелае всичко най-хубаво.

Писмото бе явно в тона на „Чичо Дългокрачко“ и „Хитрушата Моли“ — писмовни сборници с игриво сантиментално съдържание, на мода в Щатите. Но приликата свършваше дотук.

Писмата можеха да се разделят на две категории: тези от първата категория бяха до сключването на примирието и явно носеха отпечатъка на патологична неуравновесеност, докато писмата от втория вид идваха след това, бяха напълно нормални и свидетелствуваха за една богата и съзряваща душевност. През последните, скучни месеци в Бар-на-Оба Дик бе очаквал с нетърпение писмата от втория вид, макар че дори в първите писма той беше доловил нещо повече от онова, за което Франц би могъл да се досети.

Mon Capitaine,

Когато ви видях за първи път във вашата униформа, си помислих — колко е красив. След това си помислих je m’en fiche 9 9 Не ме е грижа (фр.) — Б.пр. на френски и на немски. И вие си помислихте, че аз съм хубава, но това ми се е случвало и по-рано и дълго време трябваше да го понасям. Ако дойдете тук отново с това долно и престъпно отношение, което няма нищо общо с изискванията, на които са ме учили, че един джентълмен трябва да отговаря, бог да ви е на помощ. Все пак вие изглеждате по-спокоен от другите, целият мекичък като голям котарак.

Аз започнах да харесвам само момченца, които са като момиченца. А вие такъв ли сте? Имаше някакви някъде.

Моля да ме извините, това е третото писмо, което ви пиша, и ще го изпратя незабавно, освен ако не го изпратя. Мислих много и за лунната светлина и ще мога да си намеря много свидетели, само да успея да се измъкна оттук.

Казаха, че сте лекар, но докато продължавате да бъдете котарак, това е различно. Главата ме боли много, затова простете ходенето там като обикновена жена с бял котарак, с което смятам, че се пояснява. Аз говоря три езика, с английски четири и съм сигурна, че ще мога да работя като преводачка, ако уредите нещо, във Франция съм сигурна, че ще въведа дисциплина с усмирителните ризи, както беше тук в сряда. Сега е събота и вие сте далеч, може би убит.

Върнете се отново при мене някой ден, защото аз ще бъда винаги тук на зеления хълм. Освен ако ми позволят да пиша на баща ми, когото много обичах.

Извинете, че ви пиша тези работи. Днес не съм на себе си. Ще ви пиша, когато се почувствувам по-добре. Простете за всичко това.

Капитан Дайвър,

Знам, че за човек с разклатени нерви като мен не е хубаво да се самонаблюдава, но бих желала да знаете какво ми е положението. Миналата година, не съм сигурна дали беше миналата година, когато бях в Чикаго и ми стана така, че не можех повече да говоря с прислугата и да излизам на улицата, очаквах някой да ми каже. Това беше дълг за някой, който разбираше какво става. Слепците трябва да бъдат водени. Само че никой не искаше да ми каже всичко, казваха ми само наполовина, а аз бях тъй объркана, че не знаех дали две и две правят четири. Един човек се държа много мило — той беше френски офицер и разбираше. Даде ми едно цвете и каза, че то е „plus petite et moins entendue“ 10 10 Още по-малко и по-неопитно (фр.). — Б.пр. . Бяхме