Ф. Фицджералд: Нежна е нощта

„… Но Щастливеца Дик не трябва да бъде само един от многото способни хора; той не трябва да бъде съвършено непокътнат, трябва дори да носи следи от ударите на живота. А ако животът не му ги нанесе, те не могат да се заменят с болест, разбито сърце или комплекс за малоценност — добре би било личността да бъде пречупена от някоя страна, за да се изгради след това още по-добре от първообраза.“

Отнасяше се с ирония към разсъжденията си, наричаше ги благонравни и „американски“ — смяташе елементарните разсъждения за американски начин на мислене. Даваше си сметка, че е останал незасегнат от горчивината на поражението, и точно това му липсваше.

„Най-доброто, което мога да ти пожелая, дете мое, е поне малко злочестина“ — бе казала орисницата в „Розата и пръстенът“ от Такъри.

Понякога, изпаднал в особено настроение, той разсъждаваше: „Виновен ли съм аз, че в деня на избора Пит Ливингстън се скри в съблекалнята, когато всички го търсеха? И че избраха мен, макар че все още нямах много приятели и в никакъв случай не бих станал председател на курса. А Пит го биваше, той виждаше вярно нещата и трябваше аз да остана в съблекалнята вместо него. Може би щях да го сторя, ако допусках, че има вероятност да ме изберат, макар че седмици наред Мърсър идваше в стаята ми. Всъщност давах си сметка, че имам шанс да ме изберат. А ако се бях опитал сам да си пробутам кандидатурата, когато бяхме на душовете, щеше да избухне спор и добре щях да се наредя.“

Неведнъж след лекции той разговаряше за тези неща с един млад румънски интелигент, който го уверяваше: „Няма доказателства, че хора като Гьоте или Юнг 3 3 Карл Густав Юнг (1875–1961) — швейцарски психоаналитик, създал теорията за „колективното подсъзнание“. например са преживявали «конфликти» в съвременния смисъл на думата. Ти не си философ романтик, а учен. В случая са важни паметта, вътрешната устойчивост, характерът и преди всичко — здравият разум. Това ще ти бъде най-трудното — да преценяваш сам себе си. Познавах един човек, който бе работил в продължение на две години върху мозъка на един вид армадило 4 4 животно, обитаващо Южна Америка, броненосец , смяташе, че рано или късно ще знае за мозъка на това животно повече от всеки друг. Често спорех с него, казвах му, че не допринася да се разшири кръгът на човешките знания, че е избрал темата си произволно. И когато изпрати работата си в едно медицинско списание, те, разбира се, я отхвърлиха — току-що бяха приели монография на същата тема, разработена от друг. Ето — липса на здрав разум.“

Когато Дик пристигна в Цюрих, ахилесовите му пети не бяха толкова многобройни, че да стигнат за една стоножка, но не бяха и малко — хранеше илюзии, че силата и здравето траят вечно, че в дъното на душата си хората са винаги добри — илюзиите на цяла една нация, лъжите на поколения майки, които са отглеждали децата си в Дивия запад и са пели над люлките им, че пред прага на колибата уж няма вълци. След като взе научното си звание, получи заповед от окръжието, с която го пращаха в новосъздаденото неврологично отделение в Бар-на-Оба. За негово голямо разочарование работата му във Франция беше по-скоро административна, отколкото свързана с практиката. Но за сметка на това намери време да завърши един кратък учебник и да събере материал за следващата си книга. През хиляда деветстотин и деветнадесета година се уволни от армията и се завърна в Цюрих.

Разказаното дотук напомня малко биография, без читателят да има удоволствието да знае, че героят води незначително съществуване, подобно на Грант 5 5 Улисъс Симпсън Грант (1822–1885) — американски военен и политически деец. По време на Гражданската война (1861–1865), като главнокомандващ войските на Северните щати, извоювал значителни победи за тях. От 1869–1877 г. е осемнадесети президент на САЩ. в дюкяна си в Галена, докато съдбата му готви историческа роля. Нека кажем още сега — часът за Дик Дайвър бе вече ударил.

Беше влажен априлски ден, над Албисхорн косо се проточваха облаци, а долу в падините водите бяха замрели. Цюрих не е много различен от американските градове. Дик беше пристигнал преди два дни и чувствуваше, че нещо му липсва; сега разбра какво бе то: усещането, с което човек се движи по пътищата на Франция — увереността, че погледът обхваща всичко, което си струва труда да се види. В Цюрих имаше много други неща освен самия Цюрих — вдигнеш ли очи към покривите, сещаш се за планинските пасища, огласяни от хлопатарите на юници, а над тях — върховете; животът се редеше на пластове, извисяваше се към небесата, сини като на пощенска картичка. Алпийските земи, родината на часовниците и на въжените линии, на въртележките и на празничния камбанен звън, не са непосредствено пред очите на посетителя, докато във Франция лозниците никнат направо от земята под краката ти.