Сюзън Филипс - Да целунеш ангел

Спомни си уязвимостта, която бе съзряла в очите му в онази нощ, когато я бе помолил за още малко време, подозираше, че се боеше да даде точно определение на онова, което изпитваше към нея. Конфликтът между емоциите му и онова, което смяташе, че е, го разкъсваше вътрешно.

Тъкмо това си повтаряше и тя непрекъснато, може би защото другата алтернатива — че би могъл изобщо да не я обича — бе непоносима, особено след като още не му бе казала за детето.

Намираше си всякакви извинения за страхливостта. Когато нещата помежду им вървяха, не искаше да рискува и да наруши хармонията, а сега, когато всичко се разпадаше, беше изгубила кураж.

Но в крайна сметка ставаше въпрос за страх и тя намери сили да погледне истината в очите. Човек трябва да се бори с неприятностите, а тя бягаше от тях. Беше минал почти месец, откакто бе направила теста за бременност. Пресметна, че бе бременна от около два месеца и половина, но не бе ходила още на лекар, не искаше да рискува Алекс да разбере. Фактът, че се грижеше великолепно за здравето си, не бе никакво извинение, че още не бе потърсила истинска медицинска помощ, особено след като трябваше да се увери, че бебето не бе увредено от противозачатъчните хапчета, преди да установи, че не бяха си свършили работата и бе забременяла.

Мушна пръсти в джобовете на дънките и се реши. Край на отлаганията. И тъй, и тъй точно сега с него бе невъзможно да се живее, какво значение щеше да има? За да се зачене това бебе трябваха двамина, значи и двамата трябваше да се издигнат до отговорностите си.

Веднага след като свърши следобедното представление, тя го потърси, но пикапът го нямаше. Изнерви се още повече. След като бе отлагала толкова дълго, сега изгаряше от желание да свърши с въпроса веднъж завинаги.

Следващата й възможност щеше да е на вечеря, но санитарният инспектор задържа Алекс досами вечерното представление. И сега, като влизаше през задния вход в очакване да дойде номерът им, тя видя Алекс да стои встрани с Миша, привързан хлабаво към един пилон. Един от камшиците му бе навит на рамо, дръжката му бе напряко на гърдите. Ветрецът рошеше тъмната му коса, а поради намаляващата светлина по лицето му, обърнато в профил, играеха сенки.

Никой не го наближаваше. Сякаш бе очертал невидим кръг около себе си и коня, кръг, недостъпен за когото и да е, включително и за нея. Особено за нея. Алените пайети на пояса му блеснаха, когато прокара ръка по хълбока на коня, а нейното отчаяние се увеличи. Защо трябваше да е толкова твърдоглав?

Публиката вътре избухна в смях на някой от номерата на клоуните, а тя приближи до него. Миша изхриптя и отметна глава. Погледна с опасение коня. Независимо от това колко пъти бе изпълнявала номера, не можа да свикне с нито един от компонентите му, включително и с ужасяващия миг, когато Алекс я вдигаше на седлото при себе си.

Спря на безопасно разстояние от коня.

— Би ли могъл да намериш някой да те замести след представлението? Трябва да поговорим.

Той остана гърбом към нея, оправяше нещо по коланите на седлото.

— Разговорът ще трябва да почака. Имам прекалено много работа.

Беше стигнала до края на търпението си. Ако не започнат да обсъждат проблемите си, бракът им никога няма да стане такъв, какъвто го желаеха и двамата.

— Работата ти може да почака.

Широките ръкави на бялата му риза се издуха, когато се обърна рязко.

— Виж, Дейзи, ако е за зареждането на пикапа, вече ти се извиних. Знам, че напоследък не съм най-лесния за общуване човек, но седмицата бе тежка.

— Имал си и други тежки седмици, но не си го изкарвал на мен.

— Колко пъти трябва да ти се извинявам?

— Не става дума за извинения, а за причините да продължаваш да ме отблъскваш.

— Просто остави това, става ли?

— Не мога.

Номерът на клоуните наближаваше края си, тя знаеше, че сега не бе моментът да говорят, но след като веднъж започна, вече не можеше да се спре.

— Въртим се в една емоционална въртележка, която наранява и двама ни. Предстои ни общо бъдеще и трябва да поговорим за него.

Докосна ръката му, очакваше го да се отдръпне, но след като не го направи, тя доби кураж да продължи.

— Последните няколко месеца са най-хубавите в целия ми живот. Ти ми помогна да се самопозная, а може би и аз ти помогнах в същото.

Нежно опря длани в гърдите му и усети ударите на сърцето под копринената тъкан. Хартиеното цвете между гърдите й прошумоля, камшикът му се опря в ръката й.

— Не е ли именно това любовта? Да бъдем заедно, вместо да сме разделени? Ние сме един за друг. — И без да бе възнамерявала да ги изрече, дълго таените думи изскочиха сами: — И ще бъдем добри за бебето, което ще имаме.