Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Махни се оттам.

— Не и ако ще трябва да те гледам как спиш — опита да се престори на обидена тя.

— Оливия! — отново звучеше страховито.

— Ох, добре де, почакай само да го изключа — бързо отвърна тя и излезе от AOL, като го чу да става на крака. Наложи си невинно изражение и се обърна да го погледне, но той се бе запътил към банята. Тя се стрелна през стаята, отвори шкафа и видя няколко видеокасети, някои с надписани на ръка етикети: „Лорънс Арабски“, „Академични награди 2003“, „Академията по страст на госпожица Уотсън“, „Сценична слава в областта на залива“.

— Какво правиш?

— Търся минибара.

— Няма минибар. Това не е хотел.

— А аз мислех, че е хотел.

— Май е време да се връщаш в стаята си.

Приличаше на човек, който тъкмо започва да осъзнава колко е пиян. Дрехите му бяха смачкани, очите — кръвясали.

— Прав си. Много съм уморена — с усмивка рече тя. — Благодаря за прекрасната вечеря.

Но той препускаше из стаята, търсеше нещо и само й махна за довиждане.

Представляваше руина на достолепния, секващ дъха мъж, който толкова я впечатли в хотела в Маями. Пиячката е сатанинска пикоч — помисли тя, когато се прибра в стаята си. Интересно колко ли време ще е нужно, за да открият към Ал Кайда клуб на анонимните алкохолици?

Прекара гадна безсънна нощ. Не беше яла нищо след парчето кейк на госпожица Рути преди дванайсет часа, а напук на лукса на стаята, вътре нямаше минибар, нямаше тоблерон, нямаше кутийка с кашу, нямаше огромен пакет с бонбони. Въртеше глава върху калъфката на възглавницата, която усещаше като изтъкана от най-фин египетски памук отпреди три хиляди години, но нищо не помагаше.

В пет сутринта седна и се плесна по челото. Пещери! Ал Кайда живееше в пещери в Тора Бора! Ферамо вероятно криеше Осама бин Ладен и Саддам Хюсеин в пещера под Суакин. Вероятно и в момента се сбъдваше мокрият сън на Доналд Ръмсфелд за оръжия за масово унищожение в пещера точно под краката й, обозначени със „Собственост на С. Хюсеин: ще експлодира след 45 минути“.

Най-сетне, когато зората започна да разрежда мрака на изток, тя потъна в объркани сънища: обезглавени тела във водолазни костюми, главата на Осама бин Ладен, падаща в океана заедно с тюрбана и говореща нещо за петнайсетлитрови резервоари, предимствата на неопреновите водолазни костюми, датските акваланги и австралийските тежести.

Когато се събуди, грееше ярко слънце, тропическите птички чуруликаха, а стомахът й къркореше от глад. Усети плътна влажна миризма, която означаваше „празник“. Навлече памучна хавлия и чехли и излезе на балкона. Беше прекрасна, почти безоблачна неделна утрин. Направо подушваше късната, прерастваща в обяд закуска.

Надписите, обещаващи „Клуба“, я заведоха до бар от тиково дърво, където група млади хубавици се смееха и пускаха шегички. Тя се поколеба, чувстваше се като нова ученичка в класа, но после позна вече чувания глас на момиче от Долината.

— Мисълта ми е, че напоследък се реализирам много повече от преди?

Беше Кимбърли с огромен куп палачинки пред себе си, която ги бучкаше разсеяно с вилицата и не проявяваше никакъв интерес към поглъщането им. Оливия едва се сдържа да не се втурне към тях презглава.

— Кимбърли! — зарадвано възкликна тя и се присъедини към групата. — Радвам се да те видя. Как върви филмът? Откъде взе тези палачинки?

Беше едно от големите освинвания в живота й. Поръча бъркани яйца с бекон, три бананови палачинки с кленов сироп, една кифла с къпини, три малки резена бананов хляб, два портокалови сока, три чаши капучино и дори „Блъди Мери“. Докато ядеше, се мъчеше да овладее вълнението си, поздравяваше все нови познати лица от Маями и Л.А. Освен Кимбърли там бяха Уинстън, красивият тъмнокож инструктор по гмуркане, който, слава Богу, не беше пострадал при касапницата с „През океани“, козметикът Майкъл Монтеросо и Травис, актьорът-тире-писател-тире-организатор-на-живота с вълчите очи. Всички излагаха на показ около бара и басейна приказно намазаните си и тренирани тела. Беше сигурна, че това е лагер за вербуване, вариант на Ал Кайда към Бътлинс 13 13 Английска туристическа агенция. — Б.пр. . Уинстън се изтягаше на шезлонг и водеше гръмогласен разговор с Травис и Майкъл Монтеросо, седнал на бара.

— Онази рокля на белите райета на „Валентино“ ли беше? — питаше Уинстън.

— Носеше я на „Оскар“-ите — надменно заяви Майкъл. — На „Глобус“-ите беше със синя „Армани“ без гръб И произнесе онази реч за захарта: „Всеки се нуждае от захар, за да може вечер да каже: Как мина денят ти, захарче?“ Бенджамин Брат ми го каза.