Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Изведнъж пак уви косата й около юмрука си и дръпна назад главата й.

— Похотлива ли си? Открита ли си за авансите на друг мъж, за целувки под прикритието на мрака?

— Ох, пусни ме — изпъшка тя и издърпа главата си. — Какво им става на мъжете на този остров? Всички сте превъртели. Намираме се посред вечерята. Ще бъдеш ли така добър да спреш да се държиш шантаво, да седнеш и да ми кажеш за какво става дума?

Той спря, ръката му още беше върху косата й.

— Хайде, Пиер, не сме на училищно игрище. Не е нужно да ми скубеш косата, за да ми зададеш въпрос. Ела, върни се на стола си и да опитаме десерта.

Настъпи нов миг на колебание. Той се мяташе като пантера около масата.

— Защо не дойде при мен както ми обеща, соколче мое, моя сакр!

— Защото не съм соколче, а професионална журналиста. Пиша за гмуркането на екзотични места. Не мога да обхвана всички острови Бей, ако се устремя направо към най-луксозния хотел.

— Нужно ли е също така да изучаваш и местните инструктори по гмуркане?

— Разбира се.

— Всъщност — ледено произнесе той — мисля, че прекрасно знаеш за кого говоря, Оливия. За Мортън.

— Пиер, не може да не разбираш, че онова, което западните момчета вършат по купоните, особено когато са погълнали много ром и безплатен кокаин, е да целуват момичетата. В нашите страни това не е смъртен грях. Но все пак го отблъснах — позволи си да рискува с невинна лъжа тя. — Ти колко момичета се опита да целунеш от последната ни среща до днес?

Той изведнъж се усмихна като малко момче, получило обратно играчката си, след като е пищяло до Бога.

— Права си. Разбира се. И други мъже ще се възхищават на красотата ти, но ти винаги ще се връщаш при своя господар.

Божичко, той беше луд.

— Слушай, Пиер. Първо, аз съм съвременно момиче и нямам господари. — Мислеше светкавично, чудеше се как да върне разговора в релси. — Второ, ако двама души искат да са заедно, те трябва да споделят едни и същи ценности, а аз съм твърдо убедена, че убийството е лошо нещо. Ако ти не смяташ така, трябва да го изясним още сега.

— Разочароваш ме. Като всички западняци и ти си достатъчно нагла да държиш само на своите наивни и ограничени възгледи. Помисли за нуждите на бедуините в недружелюбните и безпощадни пустинни земи. Оцеляването на племето е по-важно от живота на индивида.

— Би ли подкрепил терористична атака? Трябва да знам.

Той си наля още една чаша вино.

— Кой на този свят би предпочел войната пред мира? Но има времена, когато войната се превръща в необходимост. А в съвременния свят правилата на воюване са променени.

— Ти би ли… — започна тя, но на него темата очевидно му беше омръзнала.

— Оливия! — весело възкликна той. — Та ти почти не си опитала храната! Не ти ли харесва?

— Стомахът ми все още се бунтува от пътуването с лодката.

— Но ти трябва да ядеш. Длъжна си. Това е страшна обида.

— Всъщност бих искала още малко вино. Да отворим ли бутилката с „Пулини-Монтраше“?

Това свърши работа. Ферамо продължи да пие, а Оливия — да излива чашата си в саксията. Той остана с ясна мисъл, движенията му бяха впечатляващо координирани, но страстта и красноречието му нараснаха. Оливия непрекъснато имаше усещането, че той се люшка на ръба на някакъв яростен изблик. Беше толкова смайващо различен от сдържания си достолепен облик пред обществото. Питаше се дали не става свидетелка на резултатите от някакви психологични травми, някакъв нанесен под пояса удар, какъвто бе изпитала тя: ранна травма, може би смъртта на родител?

Започваше да се очертава откъслечна карта на живота му. Беше учил във Франция. Споменаваше Сорбоната, но не беше конкретен. Говори по-подробно за учението си в Грас на Лазурния бряг, където се бе обучил като „нос“ в парфюмерийната промишленост. Следваше дълъг период в Кайро. Имаше баща, когото ненавиждаше, но се и боеше от него. Никакво споменаване на майка. Затрудни се да измъкне от него повече информация за работата му като продуцент във френското кино. Все едно се опитваше да разпитва някой от сервитьорите-тире-продуценти в бара на „Стандарт“ за най-новата му продукция. Очевидно разполагаше с много пари, които влияеха на живота му, и беше обикалял доста по света: Париж, Сан-Тропе, Монте Карло, Ангила, Гщаад.

— Бил ли си в Индия? — попита тя. — Бих искала да отида на Хималаите, в Тибет, Бутан, Афганистан. Тези места ми се струват толкова недокоснати и тайнствени. Бил ли си там?

— Да, разбира се, в Афганистан. Наистина е диво, красиво, сурово и свирепо. Трябва да те заведа там и двамата ще яздим, ще видиш как живеят номадите, животът на моето детство и моите предци.