Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Достатъчно! — изрева той и скочи на крака, което само я разсмя още повече. О, Боже, сега се подреди. Трябваше да спре. Започна да диша дълбоко, вдигна поглед и отново избухна в смях. Ако веднъж нещо й се стореше смешно, особено в такива случаи, когато твърдо не биваше да се смее, беше загубена. Приличаше на кикота в църква или на училищно събрание. Дори мисълта, че вади сабя и я обезглавява, й се стори смешна, докато си представяше как главата й се търкаля по пода, все още ухилена, а Ферамо гневно й крещи.

— Извинявай, извинявай — смотолеви тя и се опита да се усмири, като затисна с всички пръсти устата и носа си.

— Ти май много се радваш на живота.

— Е, ти също щеше да му се радваш, ако на три пъти си се разминал със смъртта за един ден.

— Извинявам се за поведението на Алфонсо на лодката.

— Той едва не уби няколко души с шнорхели и човек на водни ски.

Устните на Ферамо странно се извиха.

— Проклетата лодка е виновна. Западните технологии въпреки всичките си обещания, са предназначени да правят арабите на глупаци.

— О, Пиер, не ставай параноик — отбеляза весело тя. — Не смятам, че това е бил първият приоритет при проектирането на скутера. Между другото, как си? Радвам се да те видя.

Той я погледна несигурно.

— Ела, трябва да вдигнем тост! — покани я и посегна да отвори шампанското. Оливия го наблюдаваше и опипваше с пръсти иглата за шапка, скрита в тъканта на роклята й, опитваше се да прецени какво става. Големият й шанс беше да го напие и да разбере. Огледа стаята: на писалището имаше затворен лаптоп.

Ферамо изглеждаше наистина нетърпелив да пийне от шампанското, но имаше проблеми с тапата. Очевидно нямаше голяма практика или при отварянето на бутилки с шампанско, или в прецакването на нещата. Оливия откри, че на лицето й е замръзнала окуражаваща усмивка, сякаш очакваше тежко заекващ човек да изрече следващата дума. Внезапно тапата излетя през стаята и шампанското изригна, като покри с пяна цялата му ръка, масата, салфетките, кактуса и хапките. Странна ругатня бликна от устните му, когато започна да граби разни предмети и да ги мята наоколо.

— Пиер, Пиер, Пиер — заговори тя, докато попиваше локвата шампанско със салфетка. — Успокой се. Всичко е наред. Само да взема тези чаши и да ги изплакна — рече тя, вдигна чашите и се отправи към мокрия бар. — О, колко са красиви. От Прага ли са? — продължи да бърбори, докато ги миеше с топла вода, после ги изплакна обилно и избърса дъната им.

— Права си — каза той. — Те са от истински бохемски кристал. Очевидно си ценителка на красотата. Като мен.

При тези думи Оливия едва не се разкикоти отново. Явно арабският мозък можеше да е сантиментален като канал за телешопинг.

Сложи чашите обратно на масичката за кафе, като се постара чашата, предназначена за Ферамо, да стане нейна. Внимателно наблюдаваше за жестове на смахнат отровител, но вместо това забеляза само нетърпението на алкохолик, който очаква да изпие първата си чашка за вечерта.

— Да вдигнем тост — рече той, като й подаде чашата. — За нашата среща.

Погледа я сериозно за момент, а после гаврътна шампанското като казак на състезание по надпиване с водка.

Дали не знае, че не е прието шампанското да се пие така?, зачуди се тя. Това й напомни за майката на Кейт, която цял живот беше пълна въздържателка и когато сипваше на някого джин с тоник, пълнеше чашата почти до ръба с джин и слагаше едва по няколко капки тоник.

— Хайде да вечеряме. Имаме да говорим за много неща.

Когато той стана и тръгна към терасата, Оливия изля чашата си в кактуса. Ферамо й задържа стола, както правят сервитьорите. Тя седна, като очакваше да го бутне напред, както правят сервитьорите, само че той някак си се обърка, тя седна в нищото и се пльосна на пода. Стори й се, че отново ще започне да се смее, докато не погледна нагоре и не видя силата на неговото унижение и гняв.

— Няма нищо, Пиер, няма нищо.

— Ама как така? — Когато се надвеси над нея, тя си го представи начело на батальон муджахидини в афганистанските планини, как се разхожда пред строени в редица пленници, сдържа яростта си, а после изведнъж започва да стреля и изтребва всичките.

— Искам да кажа, че е смешно — твърдо заяви тя и започна да се изправя на крака, като с облекчение забеляза, че той забърза да й помогне. — Колкото повече едно положение е замислено като съвършено, толкова по-смешно е, когато нещо се обърка. Не бива да очакваме нещата да са съвършени.