Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Para el aeropuerto Roatan? — попита нервно тя.

— Si, senorita, suba abordo 12 12 — За летището на Роатан? — Да, госпожице, качете се (исп.). — Б.пр. — отвърна лодкарят, върза скутера, метна сака й вътре и й протегна ръка да й помогне. Развърза лодката, включи двигателя и поеха към открито море.

Оливия седеше на тръни на тапицираната с бяла кожа седалка, поглеждаше назад към бързо смаляващия се до незначителност бряг на Попаян, после тревожно впери поглед напред в празния хоризонт. Вратата на кабината се отвори и тя видя да се подава тъмна глава, леко оплешивяла, покрита с къса, ситно къдрава черна коса. По лицето му се разля мазна приветствена усмивка.

Оливия седеше отпред на лодката върху бялата кожена седалка за пътниците, като потискаше пристъпите на морска болест, главата й подскачаше нагоре-надолу като на парцалена кукла и на всеки няколко секунди в лицето й се плисваше вълна. Междувременно Алфонсо, също вир-вода, стоеше на кормилото, облечен в нелеп тоалет от бяла риза, бели шорти, бели три-четвърти чорапи и капитанска фуражка. Въртеше неопитно и прекалено бързо кормилото по посока на вятъра, така че той ги подемаше и ги запращаше във всяка вълна отпред. Жестикулираше, без да обръща внимание на брега отсреща, и й крещеше напълно нечуваеми заради рева на двигателя неща.

Как — мислеше мрачно тя — мога да съм такава нечувана идиотка! Госпожица Рути работи за Алфонсо. Госпожица Рути вероятно е отровила банановия кейк и е отрязала главата на Дуейн. Тя е като злото джудже с червената мушама от „Не гледай сега“. Ще изникне отново от колибата си, облечена като Червената шапчица, и ще ми пререже гърлото. Какво мога да направя? Осъзна, че отговорът е „Нищо“. Писалката с лютивия спрей беше в джоба на шортите й, но вероятността да надвие двама яки мъже с писалка и игла за шапка реално погледнато не беше голяма.

— Къде отиваме? — изкрещя тя. — Искам да отида на летището.

— Това е изненада — весело откликна Алфонсо. — Изненада от господин Ферамо.

— Спри! Спри! Намали!

Той не й обърна внимание, изпусна гъргорещ смях и блъсна лодката в още една вълна.

— Ще повърна! — изкрещя тя, наведе се над безупречно белия му тоалет и се направи, че повръща. Той уплашено отскочи назад и веднага изключи двигателя.

— През борда — каза той и махна с ръка към нея. — Насам, Педро. Agua. Бързо.

Тя направи убедителна имитация на повръщане през борда, не че й трябваха особени усилия, и се изправи с ръка на челото.

— Къде отиваме? — попита немощно.

— В хотела на господин Ферамо. Това е изненада.

— Защо никой не ме покани? Това е отвличане.

Алфонсо пак подкара лодката и я загледа с мазната си усмивка.

— Това е прекрасна изненада!

Прииска й се пак да й се повръща. Следващия път ще го направя наистина. Право върху шортичките му.

Когато заобиколиха носа, пред тях се разкри идилична ваканционна сцена: бял пясък и тюркоазено море, къпещи се, пляскащи и смеещи се на плиткото веселяци. На Оливия й се прииска да изтича до брега и да заудря всички с крясъци: „Това е зло, зло! Това е построено с убийства и смърт!“

Лодкарят се приближи до кормилото и предложи да поеме управлението, но Алфонсо нетърпеливо го отпрати и с рев се понесе към пристана като в реклама за ментови бонбони за смукане след вечеря, душ-гел или избелител на зъби. В последния момент той осъзна, че не е преценил разстоянието. Зави рязко наляво, разхвърля плуващите с шнорхели и едва се размина с един воден скиор, после направи хаотичен кръг, който накара морето за закипи, и угаси двигателя със съвсем малко закъснение, така че все пак се забиха в пристана. Той изруга.

— Майсторска работа — изкоментира Оливия.

— Благодаря — засия Алфонсо, неусетил иронията. — Добре дошли на Исла Бонита.

Оливия въздъхна тежко.

Когато стъпи на твърда земя върху пристана, слънцето започна да суши подгизналите й дрехи, морската болест се отдръпна и тя реши, че нещата не стоят чак толкова зле. Чаровен младеж по бермуди взе багажа й и й предложи да я заведе до стаята й. Чаровните млади пикола сякаш се превръщаха в лайтмотив на пътуването й. Сети се за онзи в „Стандарт“ с неестествено сините очи, силните мускули, бакенбардите и козята брадичка и си напомни непременно да провери за бръмбари в стаята си. И изведнъж й проблесна: Мортън с неговата изрусена късо подстригана коса и сивите, умни очи; закачуленият гмуркач със спокойните нетрепващи очи зад маската; пиколото в „Стандарт“ със стегнатото тяло и яркосините очи, които не се връзваха с цвета на окосмяването по лицето му. Имаше едни неща, които се наричаха цветни лещи. Всички те бяха един и същи човек.