Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Беше седем без двайсет. Реши, че няма да е зле да се постарае да изглежда възможно най-добре. Едно момиче, притиснато в ъгъла, трябваше да използва всички средства, с които разполагаше. Изсуши косата си, а после я отметна пред огледалото в опит да имитира застрашителната Сурая, мърморейки предизвикателно: „Прави косата ми по-лъскава и управляема!“ Съчетанието от морска вода, слънце и остатъците от червената боя я бяха превърнали в красива блондинка с кичури. И кожата й беше придобила приятен тен, въпреки яростните слънчеви лъчи. Нямаше нужда от много грим, само малко фон дю тен, за да покрие зачервения си нос. Облече полупрозрачна бяла рокля и сандали, сложи бижута и се огледа в огледалото. „Цялостният ефект не е лош — реши тя — поне за края на такъв шибан ден като днешния.“

— Добре, Оливия, тръгвай — строго рече тя, после се хвана за устата, уплашена, че кактусът я е чул. Тази вечер трябваше да играе театър. Трябваше да представи на Ферамо жената, която той искаше да види. Трябваше да се преструва пред себе си, че не е целувала руси сивооки млади предатели, не е видяла отсечени глави, не е разбрала нищо за връзката между бомбите на Ал Кайда и ацетилена и никога не е чувала думата „рицин“. Щеше ли да успее? Щеше да бъде „в къщата на обесения не се говори за въже“. „Би ли ми подал рицина, моля?“; „На островите Бей той расте много добре, нали?“

Закиска се. О, Боже, дали не изпадаше в истерия? Какво правеше? Канеше се да вечеря с отровител. Мислите й запрепускаха бясно, опитваше се да измисли антиотровителски стратегии, изкопирани от филмите: размяна на чаши, ядене само от чинията на домакина. Ами ако вечерята се поднесеше вече сервирана в чиниите? Остана неподвижна за момент, после легна на пода и заповтаря мантрата „Интуицията ми е мой водач; укротявам истерията и развинтеното си въображение“. Тъкмо беше започнала да се успокоява, когато на вратата й почукаха гръмко. О, не, о, не. Ще ме заведат да ме дрогират, помисли тя, като се изправи с усилие, стъпи в сандалите с каишки и посегна към дръжката на вратата точно когато маниакалното чукане се повтори.

Отвън стоеше дребничка пълна женица с бяла престилка.

— Да ви оправя ли леглото? — попита тя с майчинска усмивка.

Докато жената шеташе из стаята, на вратата се появи пиколото.

— Господин Ферамо е готов да ви приеме — обяви той.

Пиер Ферамо се бе отпуснал на нисък диван, ръцете му почиваха в скута. Излъчваше контролирана сила. Носеше широки дрехи от морски лен. Хубавите му влажни очи я гледаха безстрастно изпод красиво извитите вежди.

— Благодаря — рече той и отпрати пиколото с махване на ръка.

Оливия чу вратата да се затваря и се напрегна, когато ключът се превъртя в ключалката.

Апартаментът на Ферамо бе пищен, екзотичен, осветен единствено от свещи. На подовете имаше ориенталски килими, по стените — орнаментални тапети и мирис на горящ тамян, който моментално я върна към времето й в Судан. Ферамо продължаваше плашещо да се взира в нея. Инстинктът й подсказа да вземе настроението на срещата под свой контрол.

— Здрасти! — игриво възкликна тя. — Радвам се да те видя отново.

В трепкащата светлина Ферамо приличаше на Омар Шариф в „Лорънс Арабски“, когато кръвта му кипеше.

— Апартаментът е красив — продължи тя, опитвайки се да се огледа одобрително, — макар че в моята страна е прието за прилично да се става, когато влиза някой гост, особено ако е бил отвлечен.

Забеляза съвсем лека искрица на смущение по лицето му, бързо сменена от каменен поглед. О, върви по дяволите, нацупено копеле такова, помисли тя. На масата пред него имаше бутилка шампанско „Кристал“, охлаждаща се в сребърна кофичка за лед заедно с две тесни чаши и поднос с хапки. Масичката, отбеляза тя с интерес, беше същата като в нейната стая, повтаряше се до кактуса, поставен в средата.

— Изглежда добре — заяви тя, като седна, и му отправи усмивка, докато гледаше към чашите за шампанско. — Да вляза ли в ролята на майката?

Лицето на Ферамо омекна за секунда. Тя осъзна, че се държи като съпруга на викарий от Северна Англия, поканила гости на чай, но, изглежда, това вършеше работа. После изражението му се промени и той се втренчи свирепо в нея като тревожна хищна птица. Добре де — помисли тя, — тази игра може да се играе и от двама. Настани се удобно и също се втренчи в него. Но за нещастие нещо в тази импровизирана игра на надвзиране я разсмя. Усещаше кикота да клокочи в стомаха й и изведнъж избухна през носа й, така че трябваше безпомощно да сложи ръка пред устата си.