Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Опита да се успокои, докато гледаше подозрително настоящия пиколо, последва го по редица от дървени пътеки с въжета вместо перила. Курортът бе приказно екологичен, рай за босоноги — пътеките бяха застлани само с парченца кора от дървета, имаше слънчеви батерии, знаци, издълбани в дървени табели, закачени по дърветата. Зачуди се дали има засадени спретнато етикетирани рицинови растения и си отбеляза сутринта да се поразходи сред природата и да провери за умрели кози.

Стаята й, или по-точно апартаментът с изглед към океана, се намираше на разстояние от плажа и стоеше на колове на ръба на джунглата. Разочарова се, че не е в една от колибите близо до морето, но дори Оливия разбираше, че при тези обстоятелства може би не е удобно да иска да й сменят стаята. Постройката беше изцяло от дърво и слама, спалното бельо и мрежите против комари бяха в бяло и бежово. По възглавницата й бяха пръснати жасминови цветчета. Стените бяха нацепени, за да позволят на морските бризове да обединят сили с вентилатора на тавана. Банята беше с модерни хромирани кранове, дълбока порцеланова вана с джакузи и отделен душ. Всичко бе крайно стилно. Но тоалетната хартия не беше сгъната на спретнат остър ъгъл. Всъщност изобщо не беше сгъната. Беше оставена да виси от ролката.

— Господин Ферамо помоли да се присъедините към него на вечеря в седем часа — каза пиколото с хитра усмивчица.

Ще ме отрови — помисли тя. — Ферамо ще ме отрови с рицин в солта. Или ще ми поднесе отровената коза на О’Райли. Или ще извади кислородно-ацетиленова бутилка и ще ме запали.

— Много мило. Къде?

— В апартамента му — намигна й пиколото.

Тя се опита да не потрепери. Мразеше хората, които намигат.

— Благодаря — рече тихо.

Не беше сигурна дали следваше да му даде бакшиш, но реши, ако бърка, да сбърка по посока на щедростта и му подаде петдоларова банкнота.

— А, не, не — отказа той с усмивка. — Ние тук не вярваме в парите.

Да бе.

Беше чудесно да разполага с истински душ: от него падаше мощна струя, имаше странични дюзи и хромирана глава колкото чиния. Изкъпа се, без да бърза, изми си косата, насапуниса се, изплакна се, намаза се с овлажнител за кожа, после се уви в пухкавия кремав халат и мина боса през дървения под до балкона, където напръска китките и глезените си с препарат против комари с надеждата, че ще подейства и на ислямските убийци на водолази.

Вече беше тъмно и джунглата ехтеше от звуците на жаби и цикади. Запалени факли осветяваха пътеките към морето, басейнът просветваше в тюркоазено сред палмите, а въздухът сладко ухаеше на жасмин. Пленителни кухненски миризми долитаха откъм ресторанта заедно с мъркането на доволни гласове. „Това е прелъстителното лице на злото“, каза си тя и влезе решително в стаята да потърси детектора-на-бръмбари-тире-калкулатор, който беше купила от шпионския магазин на булевард Сънсет.

Извади го от сака с известно вълнение, после се вторачи в него и се намръщи. Не можеше да си спомни какво трябва да направи, за да го задейства. Беше решила да изхвърли опаковките на всичките си шпионски принадлежности, за да прикрие предназначението им, като не съобрази очевидния недостатък на плана си — вече не разполагаме с инструкциите. Неясно си спомняше, че трябва да въведе предварително определен код. Използваше винаги 3637, което беше възрастта на родителите й, когато загинаха. Въведе ги — нищо. Може би първо трябваше да Се включи? Опита се да натисне ON, после въведе 3637 и го размаха из стаята — нищо. Или нямаше бръмбар, или проклетото нещо не работеше.

Избухна. Това беше капката, която преля чашата на натрупания през деня стрес, и запрати калкулатора през стаята, сякаш той бе отговорен за всичко: главата на Дуейн, Мортън Си, госпожица Рути, подводния закачулен изнасилван, странната пихтия на хълма, отвличането, всичко. Затвори се в гардероба с гръб към вратата и се сви на кълбо.

Изведнъж чу тъничко бибипкане. Вдигна глава, отвори вратата на гардероба и запълзя към калкулатора. Работеше. Екранчето светеше. Заля я прилив на обич към малката джаджа. Детекторът-тире-калкулатор не беше виновен. Правеше всичко по силите си. Набра отново кода. Той завибрира съвсем леко. Оливия се изправи развълнувана на крака и протегнала напред калкулатора, сякаш беше металотърсач. Не помнеше как се разбира дали има бръмбар. Джаджата избипка отново, сякаш се опитваше да помогне. Точно така! Бипкаше, ако откриеше нещо и започваше все по-силно да вибрира с приближаването към бръмбара. Опита, като го размаха край контактите — нищо. Нямаше розетки за телефон. Опита при лампите — нищо. После усети вибрирането да се променя. Доведе я до дървена масичка за кафе с каменна саксия в центъра. От нея стърчеше бодлив кактус. Калкулаторът направо изскочи от ръката й, преливащ от доволство към себе си. Оливия се опита да погледне под масата, но тя беше тежка, подобна на сандък. Дали да не изтърбуши кактуса с ножа си? Положително щеше да й достави удоволствие. Мразеше кактусите. Бодливите растения бяха лош фенг шуи. Но от друга страна, не биваше да се унищожават живи организми. Пък и какво ли толкова щяха да подслушат? С кого щеше да разговаря? Загледа се в малкото бодливо растение. Дали нямаше и камера? Отвори сака си, извади един тънък черен пуловер, престори се, че го облича, а после променя мнението си и небрежно го захвърли върху масата, покривайки кактуса.