Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Първо трябва да я разпита полицията — обади се величествено единственият полицай на Попаян.

Оливия смътно осъзнаваше различните разговори и теории, които набираха скорост около нея: Дуейн още бил друсан след снощи; излязъл сам; крещял как ще даде урок на хората на Ферамо. Може да се е порязал и да е събрал акулите около себе си, или пък да е налетял на някого от хората на Ферамо и да се е наранил. Гласовете им се снишиха, когато заговориха за фигурата в тунела. Едно от момчетата нервно я докосна по рамото, точно по опареното от огнения корал място. Тя лекичко простена.

— Рейчъл — прошепна момчето, — извинявай, че те питам, но сигурна ли си, че човекът в тунела не беше Дуейн? Може акулата да го е дърпала назад.

Тя поклати глава.

— Не знам. Онзи беше облечен с цял костюм и маска на главата. Не мисля, че беше Дуейн. Ако беше, щеше някак си да ми го покаже. Освен това акулите не плуват в тунели, нали? А и гл… — гласът й се пречупи — …главата беше без качулка.

Когато се прибра, госпожица Рути се занимаваше с печене. Тави с кифлички и кейкчета бяха наредени върху печката и боядисаната в жълто ракла, миришеше на канела и подправки. Сълзи започнаха да боцкат очите на Оливия. В нея нахлуха детските образи за уют: хижата в Биг Иър, къщата в Удънтопс, майка й пече, когато тя се връща от училище.

— О, Боже, седни.

Госпожица Рути забърза до едно чекмедже и донесе спретнато изгладена и сгъната носна кърпичка с избродирано цветче и инициала „Р“ в ъгълчето.

— Дево Марийо, Майко Божия — рече тя и извади лепкав на вид кейк от тенекиена кутия. — Ето, ето. А сега да си направим по чаша хубав чай.

Отряза на Оливия дебело парче от кейка, сякаш единственият цяр за виждането на отрязана глава бе лепкав кейк с чаша чай. Което, реши Оливия, като отхапа от най-вкусния, най-бананов кейк на света, не беше далеч от истината.

— Днес има ли полет оттук? — тихо попита тя госпожица Рути.

— Разбира се. В повечето дни излита следобед.

— Как да си резервирам място?

— Просто остави багажа си на стъпалата и Педро ще почука на вратата, когато мине с червения пикап.

— А как ще разбере дали да спре? Откъде ще знае, че искам да взема самолета? Ами ако е пълен?

Госпожица Рути за пореден път я погледна, сякаш беше тъпа.

Почукването на вратата дойде малко след три. Червеният пикап беше празен. Оливия гледаше как любимият й бежово-зелен сак бива метнат отзад, после седна до шофьора, стиснала иглата за шапка в дланта си, прокарваща палеца си по долната част на шпионския пръстен, писалката с лютивия спрей, скътана в джоба на шортите. Денят бе идеален: синьо небе, пеперуди и чуруликащи птички, носещи се над диви цветя. Красотата и покоят бяха неземни, успокояващи. Видя надписа за Робинзон Крузо и мостчето към самолетната писта и започна да си събира нещата, но пикапът зави надясно.

— Това не е летището — нервно изрече тя, като остана твърдо на мястото си, когато спряха край група храсти до морето.

— Que? — каза той, като отвори вратата. — No hablo ingles.

— No es el aeropuerto. Quiero tomar el avion para La Ceiba 11 11 — Какво? Не говоря английски. — Това не е летището. Искам да взема самолета за Ла Сейба. (исп.). — Б.пр. .

— Да, да — рече той на испански и свали багажа й на земята. — Самолетът излита от Роатан всеки вторник. Трябва да изчакате корабчето.

И кимна към празния хоризонт. Двигателят още работеше. Зачака я нетърпеливо да слезе.

— Но няма никакво корабче.

— Ще дойде след пет минути.

Оливия подозрително слезе.

— Изчакайте само няколко минути — обясни той и понечи да седне в пикапа.

— Но къде отивате?

— В селото. Всичко е наред. Корабчето ще дойде след няколко минути.

Включи двигателя на скорост. Тя печално го наблюдаваше как се отдалечава тракайки, внезапно връхлетяна от изтощение. Беше прекалено уморена, за да направи каквото и да било. Звукът на двигателя бавно замря в тишината. Беше много горещо. Не се виждаше никакво корабче. Оливия затътри сака си до едно дръвче и седна на сянка, като разпъждаше мухите с ръка. След около двайсет минути чу слабо виене. Скочи на крака и радостно заоглежда хоризонта с шпионския бинокъл. Беше корабче, което бързо приближаваше. Почувства диво облекчение и забърза към него. Но когато то се приближи, оказа се луксозен скутер. Не беше виждала нещо подобно в Попаян, но пък Роатан бе доста по-голям туристически център. Може летището му да разполага със свой скутер.

Лодкарят й помаха, изключи двигателя и доближи скутера до пристана с идеална дъга.