Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Той поклати глава.

— Както казах, добре говориш глупашки. Слушай. Ти си добро английско момиче. Прибирай се у дома. Не се бъркай в неща, които не разбираш. Вдигай си задника оттук.

— Как?

— Оливияаааааа!

Обърна се да погледне зад гърба си. Ферамо я викаше от плиткото, тичаше към нея, водата стигаше до кръста му.

— Почакай ме — изкрещя той. — Идвам.

Обърна се отново към Мортън Си, но от него бяха останали само мехурчета.

Ферамо се приближи до сала с точността на акула с мощен свободен стил и атлетично се изтегли на него. Беше във форма и напълно триъгълен. Чистата му маслинена кожа и фините черти бяха страхотни на фона на синята вода. Валят мъже, помисли си тя. Искаше й се Мортън да не беше изчезнал, за да има по един от всяка страна на сала — един мургав и един рус, и двамата страхотни на фона на синята вода, та да избере по-хубавия.

— Оливия, изглеждаш прекрасно — сериозно рече Ферамо. — Прекрасно.

Синята вода очевидно се отразяваше добре и на нея.

— Ще се обадя за лодка и няколко хавлии — продължи той и извади водоустойчива радиостанция от джоба си. След няколко минути до сала се приближи скутер. Зализан младеж с латински черти, по плувки, изключи двигателя, подаде им пухкави хавлии и помогна на Оливия да се качи на борда.

— Благодаря, Хесус — обърна се към него Ферамо и пое кормилото, при което Хесус отиде в задната част на лодката и просто стъпи отвън през парапета и остана прав сякаш се канеше да тръгне по водата.

Ферамо се обърна да се увери, че е седнала сигурно на седалката за пътници, и с лекота подкара скутера в широк завой през средата на залива и около носа.

— Съжалявам, че те оставих сама през целия ден — заговори той.

— О, не се притеснявай. И аз спах до късно. Имаше ли махмурлук?

Когато той заговори, тя се опита да въздейства на настроението му, като търсеше нещо, с което да го манипулира, та да се измъкне.

— Не, нямах — тросна й се той. — Чувствах се като отровен. Стомахът ми гореше, сякаш бях с вътрешности на горила и като че ли в черепа ми беше забита метална скоба.

— Ъъъ, Пиер, на това докторите му викат махмурлук.

— Не ставай смешна. Не може да бъде.

— Защо?

— Ако това е махмурлукът, никой, който го е изпитал, не би близнал повече алкохол.

Оливия извърна глава, за да скрие усмивката си. Чувстваше се като съпруга, чийто съпруг настоява, че много добре знае къде отива, след като е поел по напълно погрешен път. Това я накара да се почувства по-силна. Той беше най-обикновен мъж. В момента можеше да избира между две неща. Можеше да се съсредоточи върху събирането на повече информация или върху това как да се измъкне. Но простата логика подсказваше, че колкото повече информация измъкнеше, толкова по-трудно щеше да се измъкне.

— Трябва да сляза — изтърси тя.

— Невъзможно — отсече той, без да отлепя очи от хоризонта.

— Спри, спри — извика тя, като позволи в гласа й да се промъкне нотка на истерия. — Трябва да сляза.

Изведнъж разбра какво точно трябваше да направи. Да се разплаче. При нормални обстоятелства никога не би допуснала да падне толкова ниско, но: а) положението беше необичайно; б) не искаше да умре и в) имаше усещането, че единственото нещо, с което Ферамо няма да може да се справи, е разплакана жена.

Спомни си за злощастната си статия за скакалците в Судан, когато вместо нея се беше опитала да напише материал за гладуващите животни. Някакъв чиновник от Министерството им на информацията категорично й отказа да я пусне в зоологическата градина, докато случайно не се разрева от притеснение, при което той се огъна, отвори вратата и настоя да й осигурят пълна обиколка, като че ли беше тригодишна на рождения си ден. Все пак онова беше случайност. Оливия отстояваше принципа, че никога няма да използва преднамерено сълзите, за да постигне своето, а ако я връхлетяха случайно, щеше да побърза да отиде в тоалетната, преди да ги забележат. Само дето в Зоологическата градина на Хартум нямаше дамска тоалетна.

Но сега възнамеряваше хладнокръвно да използва сълзите си. Беше въпрос на живот, смърт и глобална сигурност. Нали в такъв случай целта оправдаваше средствата? Веднъж нарушил свой принцип, докъде можеше да стигне човек? Днес плаче, за да манипулира мъж, утре може да тръгне да убива хипита.

Майната му, реши тя и избухна в плач.

Пиер Ферамо тревожно се втренчи в нея. Оливия хлипаше и се давеше. Той изключи двигателя. Тя се разрева още по-гръмко. Той се сгърчи и се огледа за помощ, сякаш бе попаднал под ракетен удар на „Скъд“.