Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Оливия се гмурна на около три метра и заплува към бетонния вълнолом. Дробовете й се пръскаха, но продължи, докато не заобиколи вълнолома, после изплува и жадно пое въздух. Сърфистите не се виждаха никъде. Гмурна се отново и заплува обратно към курорта, докато водата не стана по-спокойна, топла и синя и отново се намираше над пясъчно дъно под прикритието на залива.

Изплува с облекчение и се обърна по гръб, като се опитваше да нормализира дишането си. Малко пред нея плуваше сал. Добра се бавно до него, изтегли се нагоре и седна на изкуственото му покритие.

Салът беше хладен. Покритието му беше синьо, също като на саловете в басейна на хотел „Стандарт“ в Л.А. Тя се изтегна, възстанови дишането си и погледна към небето, където луната вече се виждаше. Отпусна се, чувстваше слънцето по кожата си, салът лекичко се издигаше и спускаше по вълните, водата кротко се плискаше в ръбовете му.

Беше събудена грубо от бленуването си. Една ръка твърдо запуши устата й. Инстинктивно изтегли иглата за шапки от бикините си и я заби дълбоко в ръката, която шокирано подскочи и я отпусна достатъчно дълго, за да се освободи.

— Не мърдай — позна гласа.

— Мортън, какво ти става? Да не си гледал прекалено много телевизия?

Обърна се и за първи път в живота си се озова очи в очи с дулото на пистолет. Беше доста странно. Чудила се бе какво ли е и в крайна сметка се оказа странно усещане за невероятност. Това я накара да си помисли: Също като на кино, нещо както когато видиш красива гледка и си казваш, че прилича на пощенска картичка.

— Какво имаше на онази игла?

Сивите очи бяха ледени, зли. Опираше се на сала с един лакът, като все още я държеше на прицел.

— Това нещо никога няма да гръмне — рече тя. — Било е във водата.

— Легни по очи. Точно така. А сега се наклони напред. Та какво имаше в проклетата спринцовка?

Беше уплашен. Личеше по очите му.

— Мортън — твърдо заяви тя, — това е игла за шапки. Пътувам сама. Ти ме изплаши. Сега ме плашиш още повече. Махни пистолета.

— Дай ми иглата.

— Не. Дай ми пистолета.

Заби грубо дулото във врата й и грабна иглата с другата си ръка.

— Това е крайно невъзпитано. Нали знаеш, че лесно можех да се изправя и просто да закрещя.

— Щеше да е твърде късно и никога нямаше да те открият. Какво, по дяволите, е това?

Взираше се в иглата.

— Игла за шапки. Стар номер на майка ми за защита срещу сексуални насилници.

Той замига, после се изсмя.

— Игла за шапки. Е, това е върхът.

— Вече ти се иска да не беше вадил оръжието, нали?

Сивите очи потвърдиха думите й. Ха-ха, помисли тя.

— Млъкни и говори — отсече той. — Какво правиш тук?

— И аз бих искала да знам. Алфонсо ме отвлече.

— Знам това. Но какво търсиш на Попаян? За кого работиш?

— Казах ти. Аз съм журналистка на свободна практика.

— Хайде де, модна журналистка на свободна практика, която…

— Не съм журналистка по модата.

— Е, по парфюмите, все тая. Журналистка по парфюмите, която е лингвистка?

— В нашата страна — негодуващо се извиси тя — разбираме колко е важно да се говорят чужди езици. Ние признаваме съществуването и на други нации. Обичаме да можем да общуваме с тях, а не само да говорим на висок глас.

— Какви езици знаеш? Дрънкарски? Бръщолевски? Езикът на любовта?

Тя се изкикоти, напук на себе си.

— Хайде, Мортън, спри да въртиш тоя пищов. Не мисля, че шефът ти ще е особено доволен, ако разбере, че си напъхал дулото в гърлото ми.

— Това да не те тревожи.

— Не говоря за себе си. Какво правеше в онзи тунел?

— Какъв тунел?

— Я не ми ги пробутвай тия. Защо уби Дуейн? Един невинен хипи, как можа?

Той я загледа опасно.

— Защо следиш Ферамо?

— Защо ти следиш мен! Не си много умел в прикриването на следите си. Оная фалшива брада, която развяваше в „Стандарт“, беше от най-лошите, които съм виждала през живота си. А решението ти да подхвърлиш торба с долнопробен кокаин в стаята ми в Тегусигалпа хич не се връзваше с милите очи, които ми правеше пет минути преди това.

— Ти спираш ли някога да говориш? Попитах те защо следиш Ферамо.

— Ревнуваш ли?

Той се изсмя късо и невярващо.

— Да ревнувам? Теб?

— О, извинявай. Бях забравила. Мислех, че може да си ме целунал, защото ме харесваш. Бях забравила, че си цинично двулично копеле.

— Трябва да се махнеш оттук. Дойдох да те предупредя. Нагазваш в много дълбоки води.

Погледна го от горе на долу.

— Ако не възразяваш, това е все едно хърбелът да се присмее на щърбел.