Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

На летището в Ла Сейба си купи билет до Попаян и отчаяно се отправи към стойката с вестниците само за да открие, че няма чуждестранни с изключение на един „Таим“ отпреди три седмици. Купи си елсеибски „Ел Диарио“, тръшна се на оранжевата седалка до изхода за самолета, зачака да обявят полета и запрелиства вестника в опити да намери някаква нова информация за „През океани“. Усети се леко развеселена при вида на снощния си партньор по танци със сериозното изражение и ниско подстриганата изрусена коса. Приличаше й на Еминем. Излъчваше същата пагубна печал. Приближи се и седна до нея, предложи й бутилка с минерална вода.

— Благодаря — каза тя, като се наслаждаваше на лекия допир на ръцете им, когато я пое.

— De nada. — Лицето му беше почти безизразно, но имаше пленителни очи — сиви и интелигентни. — Опитайте се сега да не повърнете — рече той, изправи се и тръгна към стойката с вестниците.

Внимание — каза си Оливия, — внимание. Ние не сме туристки с огромни раници през свободната си година. Ние сме видни чуждестранни журналистки и евентуално международни шпионки, тръгнали на мисия от глобално значение.

В далечината се появи остров Попаян и скоро започнаха да се спускат над кристалното тюркоазено море към бели коралови плажове и пищна зеленина. Самолетчето се приземи с чудовищен удар, после заподскача по непавираната писта и зави надясно към паянтово дървено мостче, сякаш беше велосипед, и най-сетне рязко спря до ръждясал червен пикап и дървена табела с надпис: „Добре дошли в Попаян: истинският остров, обитаван от героя на Дефо Робинзон Крузо.“

Възникна проблем при отварянето на вратата. Пилотът я дърпаше отвън, а отвътре хипи с огромна раница на гърба се взираше в дръжката с ленив възторг и от време на време я побутваше, сякаш бе гъсеница. Русият младеж стана, отмести хипито, хвана дръжката, опря рамо на вратата и я отвори.

— Благодаря, мой човек — овчедушно промърмори хипито.

Някой беше оставил британски вестник на седалката. Оливия жадно го сграбчи. Когато слязоха, ги натовариха в задната част на пикапа и тя щастливо пое от чистия въздух и се огледа.

Беше забавно да се вози на пикап сред туристите с раници. Задрусаха се по песъчливата писта, а после поеха по главната улица на Уест Енд. Приличаше на кръстоска между уестърн и филм за дълбокия Юг. Къщите бяха дървени с веранди. На някои от тях имаше люлеещи се пейки, на други избелели, удобни на вид дивани. Възрастна дама с бяла, накъдрена на апарат коса и бледа кожа, облечена с жълта рокля, вървеше по улицата с дантелено чадърче, а на няколко крачки я следваше висок, извънредно красив тъмнокож.

Оливия се извърна и забеляза, че русият мъж я гледа втренчено.

— Къде сте отседнали? — попита той.

— В пансиона на госпожица Рути.

— Значи трябва да слезете тук — заяви русият и удари по вратата на шофьора. Забеляза мускулите под ризата му. Той скочи долу да й помогне, разтовари сака й и го занесе нагоре по стълбите на зелена дървена веранда. — Пристигнахте — обяви и й протегна ръка. — Мортън Си.

— Благодаря. Рейчъл.

— Тук ще се чувствате добре — извика той през рамо, докато се качваше обратно в пикапа. — Ще се видим във „Ведро с кръв“.

Когато Оливия почука на жълтата врата, започнаха да падат тежки капки дъжд. Отвътре долиташе топла миризма на печено. Вратата се отвори и пред нея застана изключително дребна старица. Имаше бяла кожа, златисто-червени къдрици и беше препасана с престилка. Оливия изведнъж се почувства като в приказка, стори й се, че вътре ще завари вълк с червена шапчица, няколко джуджета и бобено стъбло.

— Е, с какво мога да ви помогна? — Старицата говореше със силен ирландски акцент. Може пък историите за ирландските пирати да бяха верни.

— Дали имате свободна стая за няколко нощи?

— Разбира се — отвърна госпожица Рути. — Влезте и седнете. Ще ви приготвя закуска.

Оливия полуочакваше да изскочи някой леприкон и да й помогне със сака.

Кухнята беше построена изцяло от дърво и боядисана с модерните през петдесетте години патешко жълто и горско зелено. Оливия седна на кухненската маса, дъждът барабанеше по покрива, а тя се замисли за това как създаването на дом няма нищо общо със строителството и зависи единствено от това как го усещат различните хора. Беше сигурна, че госпожица Рути би могла да се нанесе в аскетичния мезонет на Ферамо в Маями и да успее да го превърне в колибката на Снежанка или в Малка къща в прерията.