Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Върни се в стаята си — бързо прошепна момичето на испански.

— Защо? — попита Оливия.

— Някой беше там.

— Какво? Видя ли някого?

— Не. Трябва да тръгвам — нервно рече тя. — Върви и огледай. Бързай.

Оливия моментално изтрезня и се втурна към стаята си по стълбите, не с асансьора. Пъхна ключа в ключалката спря и рязко отвори вратата. Стаята представляваше маса странни сенки, хвърляни от уличните лампи, светещи през палмите и комарниците на прозорците. Все още на прага посегна към ключа и светна: нищо. Заслуша се отново, затвори вратата зад гърба си и провери банята: пак нищо. Отиде до сейфа. Беше недокоснат. После погледът й се спря на сака. Беше полуотворен, а знаеше, че го бе затворила плътно. Дрехите, които беше оставила сгънати, бяха разбъркани. Пъхна ръка под тях и напипа нещо като полиетиленов плик, пълен с брашно. Издърпа го разтреперана, видя, че е пълен с бял прах и в същия миг чу тежки стъпки в коридора. Разкъса плика, мушна показалеца си вътре и го прокара по венците си като по не твърде неприятен начин потвърди подозрението си, че съдържа кокаин, и то в доста голямо количество. Точно тогава стъпките спряха пред вратата й и Оливия чу силни викове и блъскане по вратата.

— La policial Abra la puerta!

— Un momento, por favor! 7 7 — Полиция! Отворете вратата! — Момент, моля! (исп.). — Б.пр.

Нямаше голям избор — да отвори вратата на полицията с чувалче кокаин в ръка, или да скочи от петия етаж.

Спри, дишай, мисли. Влезе в банята и пусна водата в тоалетната. Под прикритието на шума вдигна комарника на прозореца и отстъпи една крачка. Замахна колкото можа и изхвърли с всичка сила пластмасовия плик през прозореца, като си мислеше: На някой там отвън ще му падне късмет от небето. После, като чу далечно пльокване, върна комарника на мястото му и спокойно отвори вратата.

Когато се изправи очи в очи с полицаите, видя, че не са чак толкова страшни. Бяха пъпчиви юноши и, кажи-речи, я гледаха извинително. Седна на един твърд стол и започна да ги наблюдава как претърсват стаята, като се опитваше да разбере дали знаят какво търсят и къде да го търсят. Дали бяха истински полицаи? Или военни? Актьори? Безработни актьори-тире-консултанти по начин на живот?

— Todo esta bien — обяви най-сетне единият. — Gracias. Disculpenos.

— No tiene importancia 8 8 — Всичко е наред. Извинете ни. — Няма значение. (исп.). — Б.пр. — отвърна тя, което не беше съвсем вярно, но беше англичанка и вярваше в силата на вежливостта, защото, както пишеше в Наръчника на доброволките: „В една гума няма нищо освен въздух, но именно той кара колелата да се движат по-гладко!“

— Un cigarillo? — попита по-младичкият и извади пакет.

— Muchas gracias — отговори тя, взе цигарата и се наклони в очакване на огънче. Изведнъж й хрумна, че може да е с марихуана. Прищя й се да имаше малко текила да предложи на полицаите. Имаха вид, като че ли бяха податливи на чашката и в пияно състояние можеше да й кажат кой ги е пратил.

— Por que estan aqui? 9 9 — Цигара? — Много благодаря. — Защо сте тук? — Б.пр. — все пак опита тя.

Двете момчета се спогледаха и се засмяха. Били получили сигнал. Посмяха се още малко, допушиха цигарите си и си тръгнаха, сякаш й бяха приятели от детинство, наминали на купон.

Когато се увери, че са напуснали хотела, тя се свлече, опряла гръб на вратата. След малко изплува от мъглата на страха и объркването си и се попита, в съответствие с Житейско правило номер седем: Важно ли е наистина? За нещастие, отговорът беше „да“. Реши сутринта да се обади в британското посолство. Стига да имаше такова.

Оливия прекара ужасна, гореща, тревожна и безсънна нощ. Изпита облекчение, когато чу петела, който предизвестяваше края й. Когато слънцето надникна между блестящите върхове на палмите, светлината му бе разочароващо бледа, не като на мощното утринно карибско слънце. Отвори прозореца и погледна надолу към спокойните води на пристанището и ръждясалите железни покриви, пое от тежкия ароматен въздух. Долу на улицата група местни жени говореха и се смееха. От нечие радио долиташе тромавата музика на мариачи. Осъзна, че пътниците не разполагаха с никаква информация как или кога ще стигнат до края на пътуването си. Зачуди се дали няма да останат тук завинаги, като купонът продължава ден подир ден, докато не започнеха да вършат нищо друго освен да пият текила и да спят под дърветата от зори до здрач.

Долу на рецепцията на стената беше залепен смачкан лист хартия: