Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Закуси с пържен боб и царевичен хляб от чиния с две сини ивици, която й напомни за детството й. Госпожица Рути и обясни, че имала две свободни стаи, и двете с изглед към морето. Едната била на първия етаж, а другата, която всъщност била апартамент — на най-горния. Първата струвала пет долара на нощ, а апартаментът — петнайсет. Избра апартамента. Той имаше наклонени тавани, покрита веранда и изглед в три посоки. Приличаше на дървена къщурка в края на вълнолом. Стените бяха боядисани в розово, зелено и синьо. Имаше легло с желязна табла, а в банята — тапети, на които пишеше „Обичам те Обичам те Обичам те“ до безкрай. И най-важното — тоалетната хартия беше сгъната безупречно.

Госпожица Рути й поднесе чаша нескафе и парче джинджифилов кейк.

— Ще се гмуркате по-късно, нали? — попита госпожица Рути.

— Отивам веднага — отвърна Оливия. — Щом си разопаковам багажа.

— Идете в бараката на Рик. Той ще се погрижи за вас.

— А тя къде е?

Госпожица Рути я изгледа сякаш беше луда.

Оливия изнесе кафето и кейка на верандата заедно с вестника и полегна на походното легло с избелели цветчета. Имаше статия, озаглавена „Ал Кайда свързана с експлозията в Алхесирас“. Започна да я чете, но заспа под звуците на дъжда, изливащ се върху спокойните води на залива.

На двайсет метра под повърхността всичко приличаше на сън или на друга планета. Оливия, облечена в червен бански и водолазен екип, се намираше на ръба на бездна, стръмна канара, която се спускаше на триста метра надолу в пропастта. Човек можеше направо да се хвърли, да направи салто и да започне да пада сам. Преследваше една оранжева риба балон. Беше красиво малко създание, ярко оранжево и оформено като футболна топка, с огромни кръгли очи и рижи ресници досущ като излязло от филмче на Дисни. Пасажи от невероятно сини и зелени риби избухваха около нея като шарки на плажна хавлия от петдесетте години. Дуейн, нейният придружител в гмуркането — дребничък, към двайсет и две годишен дългокос хипи, удари юмруците си един в друг, за да й напомни да провери кислорода си. Тя вдигна манометъра. Бяха изтекли петдесет минути, а й се струваха като пет. Погледна нагоре, където слънчевата светлина докосваше водата. Изпита шок, като разбра колко дълбоко се намира, чувстваше се напълно у дома си. Единственото, което трябваше да помни, бе да не се паникьосва и да диша.

Пое неохотно нагоре след подобната на оса фигура на Дуейн с неговата мека права грива, поддържаше ниска скорост, усещаше как въздухът се разширява в маската й и го поемаше на кратки вдишвания. Проби повърхността и смаяно се загледа в другия свят — ярката слънчева светлина, синьото небе, веселата редичка от дървени къщурки край брега, измамно близки. Беше се чувствала като на дълбочина десет метра, на милиони километри от цивилизацията, а сега водата беше толкова плитка, че почти можеше да стъпи на дъното.

Двамата с Дуейн доплуваха до корабчето на Рик, уловиха се за ръба на стълбата и свалиха маските си, еуфорични от гмуркането. Метнаха поясите с тежестите на дървената палуба, разкопчаха бутилките с въздуха и зачакаха помощ да се изкачат. На пейките пред колибата се беше настанила малка група, потънала в разговор. Никой не беше ги забелязал.

— Кретени! Какво става? — викна им Дуейн. Изтегли се на корабчето и помогна на Оливия да се качи.

— Ей, Дуейн — отговори един от тях, — видя ли долу нещо гадно?

— Не, човече. Прекрасно е. Синя вода.

Оливия усети, че краката й леко поддават, когато тръгнаха по топлите дъски на корабчето. Гмуркането беше дълго. Дуейн плакнеше водолазните принадлежности във варел със сладка вода. Подаде й бутилка студена вода.

— Станала си руса — рече той.

Тя вдигна ръка към косата си. Беше се вкоравила от солта.

— Отива ти повече от червената.

— Толкова за шест до осемте измивания — каза тя и започна да потапя своите принадлежности във варела.

— Ей, Рик. Какво става? Случило ли се е нещо? — попита Дуейн, когато двамата с Оливия се приближиха към групата.

Рик — едър канадец с мустаци, беше по-възрастен от останалите. Имаше осанката на преподавател в колеж.

— Отидоха при маркиращите шамандури над пещерата на Морган — заобяснява Морган, като направи място на Оливия, а после бръкна в една хладилна чанта и й подаде газирана напитка. — Фредерик слезе там с група клиенти и срещна групата на Артуро от „Роатан“, идваща насреща им в тунела. Артуро казал, че е оставил маркираща шамандура, но когато Фредерик стигнал дотам, шамандурата я нямало. Вероятно са я махнали хората на Ферамо.