Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Pasajeros de ATAPA para La Ceiba. El autobus saldra del hotel al aeropuerto a las 9 de la manana. 10 10 Пътниците на АТАПА за Ла Сейба. Автобусът ще потегли от хотела за летището в 9 сутринта. (исп.). — Б.пр.

Вече беше осем. Оказа се, че мобилният телефон на Оливия не работи в Хондурас. Попита момчето на рецепцията дали може да ползва телефона. Той отвърна, че телефоните не работят, но вън имало обществен телефон. Надолу по улицата овехтял синьо-жълт знак, провесен накриво от дървен навес, намекваше, че наблизо има или телефон, или овча глава.

Започна с разпит на хондураските „Телефонни услуги“, готова за дълга и досадна поредица от сигнали заето, не отговаряне на звъненето й и непрекъснато викане и диктуване на думи буква по буква, завършващо с прекъснат разговор. Вместо това на телефона веднага се обади очарователно момиче, което говореше перфектен английски, даде й телефона на британското посолство и я информира, че отваря в осем и половина.

Беше осем и петнайсет. Дали да изчака? Или да се върне на бегом да си опакова багажа, така че да успее за автобуса? Реши да остане при телефона. В осем и двайсет и пет се появи жена с две дребни дечица и започна да се навърта наоколо. Оливия се помъчи да не й обръща внимание, но се засрами и отстъпи мястото си. Жената поде дълъг емоционален разговор. В девет без петнайсет започна да крещи, а по-малкото дете се разрева. В девет без тринайсет и двете деца се заливаха в сълзи, а жената удряше със слушалката по стената на кабината.

Щеше да изпусне скапания автобус и самолета и да остане за вечни времена в Тегусигалпа. В края на краищата се оказа съвсем просто. Отвори вратата, кресна: „Ти! Вън!“ и набра номера на посолството.

— Ало, британско посолство? Здравейте, името ми е… — По дяволите, кое да каже? — …Рейчъл Пиксли — бързо изрече тя, като се сети, че това е името в паспорта, който беше използвала при покупката на билета.

— Да? С какво можем да ви помогнем?

След като обясни накратко проблема, я свързаха с мъж, от чийто отчетлив английски глас изведнъж й се доплака от умиление. Все едно се беше сблъскала с някой британски татко или полицай, след като е била преследвана от бандити.

— Хммм — рече човекът, когато тя свърши. — Ако трябва да бъда откровен, подобни неща са обичайни за полетите от Мексико Сити. Сигурна ли сте, че не са бъркали в багажа ви тогава?

— Да. Прередих си сака, преди да изляза от стаята. Наркотиците ги нямаше. Някой е влизал в стаята ми, докато съм била долу в бара. Притеснявам се от някои хора, с които се запознах в Л.А. — мъж на име Пиер Ферамо и някои странни неща, които се случиха…

По линията се чу леко бръмчене.

— Можете ли да изчакате секунда? — попита англичанинът. — Трябва да се обадя на другата линия. Един момент.

Погледна нервно часовника си. Беше девет без три минути. Надеждата й бе в махмурлука на всички пътници, който положително щеше да ги накара да закъснеят.

— Извинете — върна се мъжът на телефона. — Госпожица Пикси, нали?

— Пиксли.

— Да. Вижте сега. Не е нужно да се тревожите за онези наркотици. Ще уведомим съответните власти. Ако възникнат нови проблеми, обадете ни се. Бихте ли могли да ни уведомите за маршрута си?

— Ами смятам да взема днес самолета до Попаян, да остана за няколко дни в селото, а после може би ще се преместя в хотела на Ферамо на Айла Бонита.

— Прекрасно. Ще съобщим да ви наблюдават. Защо на връщане не се отбиете да ни разкажете как е минало?

Оливия затвори телефона, гледа втренчено секунда-две право пред себе си и замислено прехапа устни. Дали телефонът наистина забръмча, когато спомена името Ферамо, или пак се обаждаше развинтеното й въображение?

В хотела младежът на рецепцията я информира, че автобусът за летището е потеглил преди десет минути. За щастие налетя на получателката на марковата чанта, която й каза, че ще накара съпруга си да я закара до летището с микробуса си. Наложи се доста да го чака. Когато се додрусаха до залата за заминаващите, беше десет и двайсет и две. Самолетът трябваше да излети в десет.

Оливия препускаше по пистата, повлякла подире си малкия сак, и махаше като луда, а двама мъже в работни комбинезони започнаха да отделят стълбата от самолета. Като я видяха, се засмяха и я върнаха обратно. Единият се качи преди нея и задумка по вратата, докато не я отвориха. Когато влезе в претъпканата кабина, я посрещнаха вяли приветствия. Спътниците й бяха бледи и крехки след снощните излишества, а пилотът минаваше по пътеката и се здрависваше с всеки един от тях. Почувства се по-сигурна, докато не разпозна в него пияния мустакат мариачи от снощния посветен на салсата купон.