Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Госпожи и господа, говори вашият капитан. Със съжаление ви уведомявам, че имаме проблем със самолета и няма да кацнем в Ла Сеиба. Отиваме на друго място. Ще ви съобщим допълнително. Довиждане.

Оливия моментално разбра, че става дума за отвличане. Времето се влачеше едва-едва, както твърдят, че ставало при давене. Общото обзело я чувство, реши тя, беше тъга: тъга, че никога няма да успее да стане голяма журналистка и никога няма да види името си под значима история. Опита да си припомни Житейските правила, после отчаяно реши, че те не са в сила, когато умреш. За малко се ободри при мисълта, че отново ще види родителите и брат си, които щяха да са в ангелски одежди и с крила. После помисли: О, по дяволите, ако знаех, че това ще се случи, щях да се изчукам за последно с Ферамо на яхтата.

„Добре, стига вайкане“, каза си рязко тя, бръкна в чантата за лютивия спрей и впи поглед в капитанската кабина, за да състави план. Мъжът до нея й протегна бутилката с текила. Този път отпи с наслада огромна глътка. Върна му я и с учудване забеляза, че той я поема с весела усмивка. Огледа самолета и видя, че никой не се държи като човек на прага на смъртта. Стюардесата вървеше по пътеката с поредния поднос зловещи напитки и пълна бутилка текила.

— Всичко е наред — обясни мъжът до нея. — Няма защо да се тревожите. Авиокомпания АТАПА никога не знае къде ще се приземи. Съкращението й означава „Винаги си носи парашут“. И се заля в гръмък смях.

Приземяването в Тегусигалпа по-скоро приличаше на падане на трактор върху ръждясал железен покрив. Но въпреки това пътниците заръкопляскаха и приветстваха пилота. Докато се качваха в очукан автобус, закапаха първите капки дъжд и скоро, както се друсаха по задните улички на града край олющени колониални сгради и дървени бараки, по покрива заплющя истинска тропическа буря. Беше някак уютно.

Оливия реши, че хотел „Ел Парадор“ ще е най-добрият. Сгъването на тоалетната хартия беше безупречно както по отношение на остротата на ъгъла, така и по спретнатостта си. Единственият проблем беше, че подът на банята бе залят с пет сантиметра вода. Вдигна слушалката да се обади на рецепцията, но тя изгъргори в отговор. Тръгна сама надолу, поиска бърза доставка на кофа и парцали и се върна в стаята, където седна с кръстосани крака върху ярката кувертюра на леглото и започна да подрежда притежанията си.

Подреди всичко пред себе си и започна да прави два списъка: „Съществени за остатъка от пътуването“ и „Ненужни“. „Ненужни“ включваше потника и джинсите (прекалено горещо беше за тях) и красивата новичка маркова кожена чанта (прекалено тежка, прекалено запомняща се и прекалено луксозна).

На вратата се почука.

— Un momento, por favor — извика тя и скри изследователските си материали и шпионското оборудване под одеялото. — Pase adelante 4 4 Момент, моля. Влезте. (исп.). — Б.пр. .

Вратата се отвори, последвана от парцал и усмихнато момиче с кофа в ръце. Оливия посегна към парцала, момичето поклати глава, но все пак двете заедно изсушиха пода — Оливия изпразваше кофата, а момичето поддържаше несекващ поток от испанска реч, най-вече на тема колко е весело долу в бара. Когато подът беше сух, двете се изправиха, усмихнаха се и се възхитиха на работата си. Оливия реши, че трябва (като се надяваше да не е прекалено неоколониалистко) да замени бакшиша за този приятелски дух с кожената чанта, както и с някои дрехи от списъка „Ненужни“. Жената остана доволна, макар и не чак толкова доволна, че да даде израз на разбирането си за изключително модната маркова чанта, но може пък да беше някоя изключително възвишена натура, която презираше етикетите. Прегърна Оливия и кимна надолу към бара.

— Si, si, mas tarde 5 5 Да, да, по-късно (исп.). — Б.пр. — рече Оливия.

„Най-добре се въздържай от «маргарити» — заповяда си Оливия, докато пъхаше ценностите си в сейфа и затваряше ципа на бежово-зеления сак със «Съществените за остатъка от пътуването». — Я, стига — каза си тя, като влезе във весело украсения двор. — Всички са вкиснати като глътнали оцет.“ Пийна от първата си страхотна маргарита. Salud! 6 6 Наздраве (исп.). — Б.пр.

Хубав побелял мъж с мустаци, невероятно пиян, се беше навел над китарата си, когато се дотътри тълпа от пътуващи хипита, бизнесмени и местни хора. Когато домораслият мариачи започна да им дотяга, песента му бе рязко заменена от гръмка салса. След секунди дансингът се напълни с местни хора, танцуващи прекрасно сложните подробни стъпки, имаше и няколко гринговци с вратовръзки, които неопределено се кълчеха. Оливия, която за кратко време беше излизала с венецуелския кореспондент на „Ройтерс“ и бе развила страст към салсата, гледаше като хипнотизирана как го правят танцьорите, израснали с ритъма й. През масата от тела вниманието й се прикова върху ниско подстриган мъж с изрусена до бяло коса. В центъра на тази веселба и невъздържано пиене той седеше на една маса, наведен напред, опрял брадичка на ръката си и внимателно наблюдаваше тълпата. Беше облечен в торбести хип-хоп дрехи, но изглеждаше прекалено хладнокръвен и съсредоточен, за да е турист, пътуващ с раница. Няколко минути по-късно се появи отново точно пред нея. Не се усмихна, само повдигна вежда към дансинга и протегна ръка. Секси младеж, а и нахакан. Напомняше й за някого. Беше страхотен танцьор. Не се движеше много, но знаеше какво прави, на нея й оставаше само да го следва. Никой от двамата не проговори, просто танцуваха с доближени тела, ръката му я водеше там, където искаше тя да отиде. След няколко номера крайно вежлив възрастен местен мъж прекъсна танца им и поиска да танцува с нея. Русият добронамерено я отстъпи. Следващия път, когато вдигна поглед, него го нямаше. Най-сетне спря да танцува и избърса чело, когато усети ръка върху лакътя си. Беше камериерката, на която беше подарила чантата.